Валентин Плетньов – Морски свят, април 2006
Сп. Морски свят, март 2006

Районът на Варна заема източната част от първоначалното ядро на Първото българско царство. Географските и климатичните условия са изключително благоприятни за развитието на земеделието и скотовъдството –богати почви изобилни водни източници, сравнително равни терени, защитени от северните ветрове от Франгенското плато. Районът е имал и важно стратегическо значение. От тук преминава древният крайбрежен път, а на юг са някои от най-достъпните старопланински проходи. ОТ варненския бряг започва прекия път към сърцето на българската държава – столицата Плиска и по-късно Велики Преслав и Велико Търново.
Писмените извори, археологическите разкопки във Варна и региона през миналия век показват, че античният Одесос е унищожен в първите десетилетия на VІІ в. В края на VІ в. мощната византийска укрепителна система постепенно рухва под ударите на “варварите”. Към средата но 80-те години на века аварите съвместно със славяните предприели масирани нападения на балканските владения на империята. Пострадали не само неукрепените селища, но и крепостите, разположени по пътя на нашествениците. Разкопките, проведени на някои от тях във Варненско (Петрич кале до с. Разделна, Мюхлюз кале до Аксакова, Мухалийско кале до с. Китен, Проват до Провадия, крепостта до Шкорпиловци) доказват, че те са претърпели катастрофални разрушения и опожарявания. Често върху техните руини са изграждани малки селища, просъществували още няколко десетилетия, след което животът окончателно замира. Подобна съдба е имал и големият и добре укрепен град Одесос. Това се потвърждава от разкопките в центъра на съвременния град. Например в насипите на изоставените терми са разкрити останките опожарени селища със стени камъни споени с кал или от пръти измазани с глина. В тях са открити монети от император Ираклий (610-641)., но от първите четири години на неговото управление (613-614). Това важно уточнение, както и данните от археологическите проучвания недвусмислено показват, че през първите десетилетия на VІІ в. животът в Одесос, а по цялата територия на днешна Североизточна България замира. През 614 г. е едно от най-масовите нахлувания на славяните според Исидор Сивилски. Наскоро след това, през 617 г., следва друго тяхно нашествие. Оцелялото коренно население било принудено да напусне несигурния за живот район и да се пресели отвъд Стара планина. По това време престава да функционира и пристанището на Одесос. Не е напълно изключено сред руините на античния град да се е приютило малобройно градско население, обаче досега нямаме никакви материални доказателства за това.Далечен отглас на тези трагични събития намираме в Българския апокрифен летопис от ХІ в., където се споменава, че българите населили земята Карвунска, “опразнена от римляни и елини за 130 г.” ОТ началните десетилетия на VІІ в. насетне, за близо две столетия, името на античния град Одесос не се среща в историческите извори. Все пак се споменава в епархийските списъци от VІІ-ІХ в. Там сред автокефалните архиепископи е записано, че “... епархия Мизия архиепископът на Одесос” и “... в епархия І-ва Мизия митрополията Одесоспима 5 града – Апиария, Доростол, Абрит, Никополис, Палостолон” и “... в епархия Мизия архиепископът на Одесос, който се нарича и Варна”. Тук обаче не е отразено действително съттояние, а старо положение – номинална епископия, често срещано явление в списъците на Цариградската патриаршия относно територии, които отдавна не са в границите на империята. Подобна е ситуацията и т. нар. “Земеописание от Равена” (VІІ – VІІІ в.), където Одесос е изброен сред пристанищата на север от Константинопол: “Ние четем, че в тая Тракия имало твърде много градове, от които искаме да споменем някои по-значителни, и то които се намират по крайбрежието: Ерите, Одесос, Дионисопол, Бизоне”... Археологическите данни сочат, че всички споменати градове в епархията на Одесос и северно от него по крайбрежието през VІ-VІІ в. са споделили съдбата на своя митрополитски център.
Името на града Одесос се появява отново в писмените извори в началото на ІХ в., в съчиненията на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никофор. Във връзка с войната на Византия с българите на хан Аспарух през 681 г. Теофан пише, че бягащите войски на император Константин ІV Погонат били преследвани “... чак до Дунав, преминали го и дошли до т. нар. Варна, близо до Одесос, и до тамощната земя. Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийското море...”. Патриарх Никифор е малко по-лаконичен: “Те преминали Истъра към т. нар. Варна, близо до Одесос и до разположената по-нагоре земя и, когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде, и от реката, и от непроходимата местност, установили се тук.” В кратката история на Кедрин-Скилица (втората половина на ХІ в.) се споменават същите събития, и то в същия смисъл: “През 11-та година (от управлението на Константин ІV Погонат (668-685) народът на българите преминал Дунав и като се отделил от съплеменниците си, разположил се на стан във Варна сред някакви гъсталаци и възвишения. Императорът естествено излязъл с кораби и войска и тръгнал срещу тях, а българите, щом видели това, изгубили всякаква надежда за спасение и избягали в едно укрепление...” Тук явно става дума за смесване на събитията и тяхното разбъркано представяне.
По въпроса за споменатото от хронистите име Варна и времето на включване на територията на съвременния град в пределите на Първото българско царство са изказани различни мнения. Братя Шкорпил, в духа на епохата, необосновано приемат, че в споменатата Варна-Одесос е подписан договорът между хан Аспарух и Византия за признаването на новообразуваната държава. К. Иречек обаче съвсем уместно предполага, че в случая става дума не за град, а за местност в околностите на Одесос, и че това е старото име на река Провадийска с езерата. По-късно В. Бешевлиев убедително доказва, че става дума за метатеза на старата славянска форма вран(черен) и от там врана-варна. С “Варна” се обозначавала не само реката, но и територията около нея, до днешния град Девня.ри второто си споменаване на името Варна, патриарх Никифор влага малко по-друг смисъл. Когато описва размириците в българската държава през втората половина на VІІІ в., за година 765 той пише: “А друг техен вожд, наричан Кампаган, избягал във Варна и изглеждало, че се е спасил, но бил убит от собствените си роби.”
За това сведение В. Бешевлиев предположи, че хронистът вече има предвид не река, а селище в околностите на Девня, в което у бит избягалият от Плиска кавхана на хан Умор. Засега обаче по наличните извори е много трудно да се определи дали наистина огромното селище по двата бряга на Плана дере и прилежащите му некрополи в кв. “Трошево” и завод “Черно море” е носило името Варна. По-сигурно е, че за византийските хронисти дори през Х в. Варна е име на река. Император Константин Багренородни описва пътя на руските търговци до Констанипол, които от Днепър се спускат в Черно море Според него, “...от Селина нататък, те не се страхуват от никого, но като навлязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа, от Конопа до Констанца до река Варна и от Варна до река Дичина (Камчия)”. Описани са етапите на пътуване, като търговците вероятно са използвали Варненския залив за пристан на своите лодки. Все още обаче за пристанище не може и да става дума. От това описание става ясно, че на днешната територия на града все още няма крепост или селище с името Варна. Крепост Варна явно не е известна и на хронистите Георги Кедрин и Йоан Скилица да средата на ХІ в., както става ясно от по-горе споменатото сведение. Освен това те описват, че през 1043 г. една руска дружина, предвождана от княз Владимир Новгородски, след нарушаване на съществуващия мирен договор, се отправила по море към Босфора, но там претърпяла поражение. Повечето “скити” тръгнали обратно по сушата, но “срещу тях по крайбрежието на така наречената Варна излязъл вестът Катоколон Кекавмен, който бил управител на градовете и селищата край Истъра. Той влязъл в сражение с тях и като ги разбил, избил мнозина и заловил 800 пленника.” От този пасаж на историята отново е видно, че хронистите Варна е все още река. В същото време обаче сред находките от римските терми са открити няколко десетки византийски монети, най-ранната от император Йоан Цимиски (696-976). Преобладават анонимните фолиси, сечени от императорите Васлий ІІ (976-1028 г.) до Михаил ІV (1034-1050), но има и отделни фолиси от различни класове до края на ХІ в. Между другото са намерени няколко характерни амулети, костени бойни топки и специфични каменни прешлени за вретено, които недвусмислено доказват присъствието на печенеги и руси (или руски търговци) на територията на съвременния град по това време. Това означава, че вероятно през втората половина на Х и началото на ХІ в. в района на античните терми е имало неголямо селище, което не е изключено да е носило името Варна.
До края на 50-те години на ХІ в. явно все още не съществува крепост под името Варна, иначе това би било отбелязано от хронистите. Тя по всяка вероятност е изградена на морския бряг (южно от Римските терми, в съвременната Гръцка махала) след 1057 г., когато е завършена първата редакция на “Кратката история” на Скилица.
От 60-70-те години на века във византийските източници се споменава Варна вече като населено място. В житието на монаха Кирил Филеот се разказва за една случка с арменец, който с помощта на монаха намерил пари, за да откупи своята жена и деца, вероятно пленени от печенегите. “Арменецът-християнин след като ги получил (парите), решил пеша да тръгне към Варна. Оттам бил родом.” Градът вече е имал и пристанище, в което акостират кораби, защото Филеот посъветвал арменеца “... да отиде от тук (Деркос) до Варна по море”, защото имал познати моряци.
Напоследък стана известен и още един епиграфски паметник, в който се споменава Варна – оловен печат на “Ашот, антипат, патриций и стратег на Варна”. Печатът е датиран към средата на ХІ в. Той недвусмислено показва, че градът е укрепен и седалище на стратег, отговарящ за охраната най района. Крепостта е защитавала удобното пристанище от споменатите по-горе руси и печенеги. Известни са две техни опустошителни нашествия през 1051 и 1056 г.
От представените дотук извори става ясно, че крепостта и по-късно средновековният град Варна с пристанището е възникнал във втората половина на ХІ в., вероятно през 60-те години. Той явно е получил името си от протичащата наблизо река. Къде са се намирали крепостта и пристанището? За съжаление от известната от планове и описания варненска крепост днес не са останали никакви следи, освен няколко карти и снимки. Крепостта е взривена от оттеглящите се руски войски през 1830 г., а запазената след това цитадела е съборена през 1908 г. за строителството на Търговската камара (днес Адмиралтейството).
Крепостта е имала приблизително петоъгълна форма. Трасето е очертано от съвременните улици “Сан Стефано”, “8 ноември”, “Генуа” и “Преслав”. Портата е била разположена от запад, до цитаделата. Крепостната стена е имала 13 кули, от които 4 на източната и северната страна. Към морския бряг – само две кули. Вероятно пред стената е имало дълбок ров от запад, север и изток и допълнителна външна стена –протейхизма. Цитаделата (известна в по-ново време като Барут хане) е била разположена от западната страна, защитавана е от три квадратни кули. Имала е вътрешен двор и масивни постройки (административна сграда и складове). Представлява правоъгълник с дължина 38 м и ширина 29 м. Пред стените на тази крепост и близкото пристанище през 1366 г. акостирала флотата на савойския граф Амадей VІ (Зеления граф): “... графът на Савоя се качи на своите галери и пристигна в България в пристанището на един град, наречен Варна, много силен, добре укрепен и добре пазен, и слезе там, обсаждайки го целия”. Намесен в българо-византийския конфликт, графът безпрепятствено превзел черноморските градове-пристанища от Агатопол до Козяк (Обзор). На 25 октомври след неуспешна обсада на Варна и Галата, където били ранени няколко негови рицари, Амедей VІ с посредничеството на варненски граждани започнал преговори за мир с цар Иван Александър и по-късно с деспот Добротица. На 17 ноември флотът от 20 галери напуснал варненското пристанище и се завърнал в Несебър. Ценни сведения за събитията и търговията във Варна четем от т. нар. Савойска хроника и “Дневника на Антонио Бербери”, ковчежник на Амадей VІ.
Според една сметка, заплатена в града, научаваме, че вероятно е имало корабостроителница, защото ковчежникът заплатил “... за много железни части, които той заповяда да изработят на галерата на г-н Еторе Винченти, на която Господина пристигна за обсадата на Месемврия и Варна.”
Някои нови археологически проучвания северно от термите и описаната крепост дават основания да се предположи, че всъщност това не е крепостта, съборена изцяло от цар Калоян.Вероятно е строена да защитава пристанището през втората половина на ХІV в. През 2005 г. при поведените археологически разкопки бе открит малък от участък с дължина 30 м. от неизвестна крепостна стена, градена от преизползвани антични и късноантични архитектурни детайли от обществени сгради и църкви и дялани камъни с дебелина близо 2 метра. Запазена е в субструкция, силно обрушена, което напомня за сведението на Никита Хониат за разрушаването на Варненската крепост от цар Калоян до основи.
Непосредствено южно от крепостта, в близост до съвременния гаров площад, под трасето на бел. Приморски е била разположена скелята на средновековното пристанище, както и на това от османския период и до по-ново време, защитени от северните ветрове от несъществуващия днес нос Варна. При археологически разкопки в района често се откриват масивните колове от скелята и многобройните фрагменти от керамика, силно изтрита от вълните и пясъците.Дори и днес трасето на скелята може да се види в подлеза под жп гара Варна, очертано с червена линия. Благодарение на това пристанище през периода на византийското владичество Варна се превръща в значителен военно-административен, църковен и стопански център и голямо пристанище на север от Стара планина. Важната роля на Варна като крепост и основно пристанище северно от Стара планина се подчертава и от наличието на две крепости-пристанища, охраняващи Варненския залив. В южния край на залива е крепостта Галата, на северния – крепостта Кастрици. Те заедно с Варна неизменно присъстват в портулани и карти от Средновековието.
През ХІІ в. (1154 г.) градът е наречен от арабския географ Идриси Барнас, град в началото на важния път към Мегали Бересклава (Велики Преслав): “... А измежду градовете на Румания са ... Дисина (Дичина), Тамтано, Барнас (Варна), Ахилу (Анхиало), Аймене (Емона), Бурфант (Провадия), Маликия, Барасклафиса (Велики Преслав)... От Армукастро (Енисала) до град Барнас (Варна) на морето, което вече споменахме, има един ден път. От Барнас на запад до град Батерни (Петрич) на сушата 30 мили. Последният е цветущ град, средно голям, хубав град. От него да град Бурфанту (Провадия) в западна посока има 30 мили...” Посочени са дори морските мили до някои от градовете: “... от Аймене до град Барнас има 50 мили; между Барнас и Армукастру има 25 мили; от Армукастро до Дуна има 3 мили...”
Нов период от развитието на Варна започва след успешното въстание на братята Асен и Петър през 1185 г. Важното стратегическо местоположение на града и неговото значение като пристанище на Мизия е основната причина за трайното му присъединяване към територията на Второто българско царство. През 1190 г. цар Асен І за кратко завладял града. Скоро след това (1193 г.) император Исак Ангел отново възстановил византийската власт и го укрепил. Георги Кедрин съобщава, че “... те (българите) опустошиха Анхиало, завладяха Варна и стигнаха до Триадица, която някога се казвала Сердика... Естествено той (Исак І Ангел) възстанови Варна, укрепи Анхиало и им постави гарнизони”. За тези събития се говори и в една кратка византийска хроника: “... император Иска Ангел отново укрепи Варна и Анхиало, които били разрушени от българите по време на неговото управление”. Борбата за важното пристанище завършила с успех за българската държава десетина години по-късно. След тридневна обсада, на 24 март 1201 г. цар Калоян успял да превземе града с помощта на специална обсадна машина: “... И варваринът, без да се уплаши от светостта на деня (това беше тази преблагословена събота, когато Христос почивал в гроба) и без да се засрами от името християнин, което той произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които залови живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След това разруши стените и се върна в Мизия, като отпразнува с такива жертви и нечестиви жертвоприношения тази единствена събота и най-важния от всички дни (т.е. Великден)”. Вероятно по това време са завладени и византийските градове-пристанища до устието на Дунав. С това българската власт над Северното Черноморие била затвърдена.
През 1204 г. кръстоносците от І. Поход завзели Константинопол, като по този начин Византия за дълъг период била изтласкана от търговията в Черноморието. Още през втората половина на ХІІ в. император Маноил Комнин разрешил достъпа на италиански търговци в Черно море. Активното търговско проникване на италианските градове-републики Венеция и Генуа, както и на Дубровник започнали от началото на ХІІІ в. Районът на Варана (Карвунската хора) е включен в търговския договор на цар Иван Асен ІІ с републиката Дубровник от 1230 г. Разрушаването на Варна от цар Калоян, татарското нашествие и хегемония през втората половина ХІІІ в. в българския Североизток се отразили отрицателно на развитието на Варна. Районът станал арена на непрекъснати татарски походи и грабежи, довели до избухването на въстанието на Ивайло (1277 г.). Държавната власт, отслабена от намесата на татарите, въстанието и междуособиците не е имало възможност да защитава крайбрежието. Данните от археологическите разкопки в центъра на Варна показват, че животът в средновековния град трудно се възстановява до края на ХІІІ в. Несъмнено това е причината във варненското пристанище безпрепятствено да акостира византийският флот начело с Михаил Глава Тарханиот по време на похода му срещу Ивайло (1278 г.). Според поета Мануил Фил, пълководецът превзел повечето от крепостите в региона:
“... Крепостта Калата (Галата) и Петрион (Петрич, над Разделна)”, които били” ... двата близки свидетели на подвизите.
...Благородникът дойде до Проват,
град във вътрешността.
... Придоби цялото място Емона, записва крепостта и града Козяк (Обзор).
... Като безсмъртни паметници на победителя...
се сочат Варна, Проват, Преслава...”