"Той изпълняваше дълг и сега в САЩ е на почит, аз също изпълнявах дълг и в България съм оплют", казва о.р. полк Петър Воденски
19 Май 2013 14:49
в.ПРЕСА


О.р. полк Петър Воденски е бил сред най-секретните ни разузнавачи на служба „Военна информация“ в МО. Затова по негова молба не разкриваме конкретни детайли от биографията му. Комисията по досиетата оповести и неговото име като секретен сътрудник и щатен служител на Разузнавателното управление на Генщаба, където е стигнал до чин полковник. Роден е на 15.01.1951 г. в София. Завършил е английската гимназия, после е бил в казармата. Випускник е на МГИМО (Московский государственьi институт международньiх отношений - б.а.) със специалност Турция. Постъпва на работа в МвНР през 1978г., където работи и до днес. Бил е генерален консул в Истанбул, посланик в Анкара, Молдова и Кипър. Семеен, с три деца и внуче. Владее английски, турски, руски и френски. Награден е със златен почетен знак „За вярна служба под знамената“ от министъра на отбраната и със златен почетен знак на министъра на външните работи. Тези дни излезе от печат мемоарната му книга „А иначе дипломацията е сериозен занаят“.



Когато отидох в Комисията по досиетата да си видя моето, след като го обявиха и качиха в интернет, служителка ми отговори, че не може да ми го даде, тъй като е засекретено. Представяте ли си? Става дума за моето досие и моята биография, все едно че не съм я живял аз. Тогава зададох въпрос защо като е секретно, обявяват името ми и ме осветяват. А тя ми отговори стандартно: ние изпълняваме закона. Аз съм бил военен разузнавач в Турция по време на възродителния процес. По същото време американският военен аташе в София написа в мемоарите си, че му се е налагало цяла нощ да лежи в канавка на летище София, за да разкрие какви изтребители МиГ ни дават руснаците. Той е изпълнявал държавен дълг и сега е почитан в своята родина. Не е оплют публично като мен, не е разкрит, че е бил разузнавач, още повече доносник. Аз и моите колеги също изпълнявахме държавния си дълг в Турция, вършехме подобна работа - разкривахме дали САЩ са дали

нови ракети на турската армия

А мен моята родина, чиито интереси бранех, работех за националната й сигурност, ме разкри и сложи в един кюп с доносниците. Това е обидно и болно. Та тогава отговорих на въпросната служителка, че не я обвинявам, щом изпълнява добросъвестно закона. Само й казах да не забравяме, че в Османската империя също е имало перфектен закон за борба с душманите на султана и поп Кръстьо взел, че го изпълнил - предал Левски на турците. След тази случка ми разрешиха да си прочета досието - беше тънка папка. Подписах се, че нямам право да казвам какво има вътре, след което си тръгнах. Вероятно папките на контраразузнавателните служби на страните, в които съм бил дипломат, са доста по-дебели, но там не оповестиха името ми като разузнавач. След публикуването на името ми като военен разузнавач, работил в Турция, аз бях заклеймен като „доносник на ДС“ от правителство и от различни политически сили; някои колеги в министерството дори престанаха да ме поздравяват по коридорите - аз вече и не държа точно те да ми казват „Добър ден“. Бих запитал тези хора - как следваше да постъпя тогава? Би ли било по-достойно да откажа? Да кажа, че „не, след трийсетина години такава дейност ще бъде официално заклеймена, затова аз няма да работя за разузнаването“.

През 2007 г. или 2008 г., когато вече бяхме член на НАТО, с тогавашния български военен аташе в Анкара отидохме в северната част на Кипър, окупирана от турските войски. Трябваше да посетим музей, който се намира в турска казарма. Тръгнахме в посока, която ни указваше табела за туристическата забележителност. Стигнахме до портала на казармата. Войниците на пост знаеха кои са в колата с дипломатически номер. Това означаваше, че при тях има ред. Докато разглеждахме музея, за нас се залепиха

три снажни и яки момчета

цивилно облечени, с къси подстрижки. След това си тръгнахме, но на връщане забелязахме, че проследяването дискретно се смени. Смениха си колите, като ни прехвърлиха на други. Въпреки че сме съюзници в НАТО, ни следяха. Вече не съм в системата, но предполагам, че и сега е така.

Веднъж разговаряхме с американски дипломат. В края на беседата ме попита какво мисля за бъдещето на Тодор Живков. Описах тази среща в доклад до водещия офицер. Като му го дадох, той ме попита защо съм писал за Т. Живков и не знам ли за указанията на ген. Васил Зикулов, който тогава ръководеше военното разузнаване, че ни е забранено да се занимаваме с вътрешнополитически теми и особено с Тодор Живков. Зикулов ни поучаваше метафорично: „Нашата основна задача е да разкриваме дебелината на бронята.“ Бях описал коректно и точно разговора, както са ме учили. А водещият офицер ми отговори: „Както искаш, но аз на твое място бих махнал тази част. Другото го остави, то е интересно.“

През септември 1984 г. заминах на първия си задграничен мандат в Анкара, на длъжност трети секретар в посолството. Бях млад - на 33 години. Вероятно съм бил интересен и перспективен за някои разузнавателни централи - имах образование от МГИМО, знаех турски и английски, и руски, и френски. Около мен се завъртяха освен нашето РУМНО (разузнавателно управление на МНО) и Първо главно на ДС, а също така и някои чужди разузнавания - британското,турското, руското и ЦРУ. Пръв

предложение за работа

ми направи британският ми колега, тогава първи секретар в тяхното посолство. Той учтиво и директно, в типичен английски маниер ми предложи „ако искам, да отида да живея в Лондон“, като дискретно подсказваше, че знае какво ме пита и аз разбирам за какво става дума. В същия маниер учтиво му отказах. Днес си мисля, че ако бях приел неговото предложение, сега бул. „ГеМе Димитров“ в София можеше да се казва бул. ”ПъГъ Воденски“. Нали британците разсекретиха документи, според които Г.М. Димитров е бил техен шпионин. Руснаците също ме харесваха - за тях бях един от тях, учил в Москва, знаех отлично руски език и т.н. Ако бях се хванал да работя за съветското разузнаване, сега паркът „Генерал Заимов“ в София можеше да се нарича „Полковник Воденски“. Ако пък бях работил за турския MIT (Милли Истихбарат Тешкилятъ - турското разузнаване), на направената в Югоизточна България чешма паметник на „героите“, които взривиха вагона с майки с деца при атентата на гара Буново можеше да пише нещо от сорта „Морен пътнико, поспри, почини и споменувай с добро името на бай ти Воденски, един добър човек, направил много за каузата на тюрклюка.“

По онова време ЦРУ си счупи краката да ме ухажва. Поддържах колегиални връзки с няколко американски офицери на дипломатическо прикритие в посолството им в Анкара. Отнасяхме се прилично един към друг с изключение на последния, офицер от ЦРУ, когото ми „прикрепиха“. Той се държеше като танк, бе настъпателен и досаден. Направо го отсвирих грубо. Та, ако бях станал агент на ЦРУ, сега сигурно щях да съм най-малкото зам.-министър. Отказвал съм три предложения за такъв пост - две в МвНР и едно в МО. Но ако бях от ЦРУ, сигурно нямаше да мога да се „откопчая“ от тях. А аз, вместо да приема едно или няколко от горните предложения и да бъда „уважаван“ в страната си и дълбоко засекретен,

взех, че с всичкия си акъл

заработих за българското военно разузнаване. Та сега ме охулват и разнасят по медиите, сякаш съм престъпник, а не достоен офицер, служил на родината си. Турците казват: „Курт коджалайънджа, кьопеклерин маскарасъ олур“, тоест „Вълкът, като остарее, става за посмешище на кучетата“. И са прави.



(в. Преса, печатно издание, брой 135 (486) от 19 май 2013)

Евгени ГЕНОВ