Помня по имена всички мои бойци

pressadaily.bg

Генерал-майор от запаса Ангел Марин е роден в Батак през 1942г. Завършил е петгодишния курс по специалността „Земна артилерия“ във Висшето военно артилерийско училище в Шумен, след това със златен медал артилерийската академия в Ленинград (СССР). От 1965 г. служи в Ракетните войски на Българската армия, като преминава през всички основни длъжности. От 1990 г. е командващ на Ракетните войски и артилерията на Сухопътните войски до уволнението му през 1998 г. поради несъгласие с начина на провеждане на реформата във войската. По-късно в тандем с президента Георги Първанов 10г. (2002-2012) е вицепрезидент на Република България.

Трийсет и осем години от живота ми преминаха в армията на тежки и отговорни командирски длъжности. Дните и нощите ми минаваха в учения, занятия и тренировки по полигони, гори и планини. Направих си равносметка - значителна част от живота ми бе по лагери и на бойни пускове.

След това 10 г. бях вицепрезидент. Така че общо 48 г., близо половин век, съм служил на България. Преживях големи изпитания и трудности, които се опитах да разкажа в книгата си „Рапорт“. Моето поколение си спомня колко силна и мощна беше армията ни. Но след промените многократно намаляха оръдията, почти изчезнаха ракетите. Хората обаче, които са служили в армията, остават. Те са най-горямото богатство, а не мощните оръжия.

За съжаление по силата на биологичните закони те също намялават. Боли ме за тях, а по-малко за оръжията. Днес някои политици си мислят, че всичко започва от тях. Нищо не започва от нас, а само собствената ни глупост. Всички войни за национално обединение до сега са показали, че българите могат да воюват. Ние, военните от моето поколение, сме продължавали завета на предците ни.

Когато чуя „Велик е нашият войник“, се сещам за моите бойци. И до днес помня и трите имена на всички, които служиха с мен. Никога няма да забравя Дако Димитров Атанасов от с. Ъглен, Плевенско. Коато отидох като млад офицер в ракетната бригада в Марино поле до Карлово, той бе млад войник. Заедно започнахме службата. Беше скромно и въздържано момче. Бе мерач на пускова установка и работеше винаги бързо и точно. От него зависеше насочването на ракетата и точността на бойния пуск. Той бе барометърът за настроението на войниците и аз по него се ориентирах. Бе душата на компанията и другите момчета го слушаха и уважаваха.

Помня първото излизане през нощта, защото ракетчиците се предвижвахме само тогава, на учебното поле в местността Момини гърди. Когато пристигнахме, се подаде командата „За бой!“ и войниците скочиха от камиона все едно че е паднала бомба. Гащеризонът на Дако обаче се закачи за шприглата на каросерията и той увисна с главата надолу, като се удари много лошо. Той увисна и ние светкавично се втурнахме към него. Свалихме го на земята и аз го попитах удари ли се, а той: „Съвсем не!“ Боли ли те? „Съвсем не!“ А можеш ли да изпълняваш задачи? „Тъй вярно!“ Такъв образцов боец беше. Като се уволни, ми идваше на гости. Минаха години, станах вицепрезидент и тогава също ми гостуваше. Последната ни среща бе тежка и мъчителна. Дойде потиснат, опърпан и отчаян, нещо необичайно за него. Дошъл в София да търси работа в строителството, за да изкара някой лев. Дъщеря му бе отличничка, а той й обещал за всяка шестица да й дава по 1 лев. Показа ми бележника, от горе до долу само шестици. Общо бяха четири. А имаше в джоба си само два лева. Казал й, че другите ще й даде по-късно, но не се знае кога. Аз си извадих портфейла, за да му дам пари, но моят бивш войник отказа. А нямаше дори какво да яде. Тогава му наредих: „Аз съм генерал, а ти се редник. Не те моля, а ти заповядвам да вземеш парите.“ Той ги взе с уговорката да ги върне, когато може. Тази среща бе един от случаите, в които изпитах срам, истински срам. Помислих си: какъв генерал и вицепрезидент съм, когато мой боец няма с какво да преживява.

Ако войниците са основната сила на една армия, офицерите пък определят облика й. Последният боен пуск с наша оперативно-тактическа ракета в СССР бе през 1988 г. на полигона Капустин яр в Казахстан. Тогава бях командващ Ракетните войски и артилерията на Трета армия. Още не знаех, че това ще е именно последният ни пуск. Започна учението и изведнъж се изви страшна степна буря - вятър, дъжд и пясък. Стана като нощ. На педя разстояние нищо не се виждаше. А на занятието присъстваше и главният маршал на съветската артилерия. В създалата се сложна ситуация ставаше дума за престижа на войската ни. Руснаците заявиха, че учението трябва да се прекрати и бойният пуск да се отложи. Защото в такива условия там никой не бе произвеждал пуск. Помолих ги да не бързат. Събрах командния състав на нашата 66-а ракетната бригада. Тя бе от Кабиле, Ямболско. Обясних, че има предложение да се прекрати учението, защото никоя ракетната част от Варшавския договор, включително и съветска, която е била на този полигон, не е стреляла в такива условия. Попитах офицерите какво да докладвам - продължаваме или се отказваме. Нито един от тях не се огъна. Заявиха, че продължават и ще се справят. Така и стана, изпълнихме поставената бойна задача. После всички признаха, че това е бил единственият случай в историята на полигона.

Завърших със златен медал Артилерийската академия в Ленинград Тогава на медалиста се полагаше да си избере гарнизон, където да служи, а не където го разпределят. Аз се отказах от тази привилегия и ме назначиха в Стара Загора. В поделението се тренираше много, натоварванията бяха на предела на силите. Страната ни се ориентираше към НАТО и от пакта започнаха често да идват техни представители. Веднъж експертите от алианса написали отличен на наше подразделение. Поздравих командира, а той ми отговори: „Г-н генерал, НАТО ни постави оценка отличен, а при вас едва изкарваме тройка. Но вашатга тройка повече ни удовлетвдорява от шестицата на НАТО.“ Веднъж дори пристигна група, водена от генерал от Франция. Отидоха на полигона Колрен. Останаха зашеметени как нашите артилеристи бързо откриват целта и от прецизността на огъня им. Снарядите падаха точно в целта. Усъмниха се, че има нещо нагласено. Предложих им те да посочат цел, която си изберат. Така и стана. Но моите момчета се справиха още по-бързо и по-добре. Чужденците заявиха, че такова нещо не били виждали.

Не се отказвам от фразата си: „Командата бегом към НАТО не е здравословна за армията ни“

През 90-те години, когато се разви истерия за премахване на паметника на Съветската армия, аз се обявих в негова защита. Бях генерал и произнесох слово, че това не бива да се случва. А тогава имаше предложение от правителството до президента Желю Желев да бъда назначен за главен инспектор на Сухопътните войски и повишен в звание генерал-лейтенант. След моята защита на паметника Желев отказа да подпише указа. После се оказах изолиран от реформите, които се извършваха в Ракетните войски и артилерията, защото се съпротивлявах на безотговорните и безумни намерения. Разбира се, че реформи трябваше да има, но бе необходимо да са обмислени и разумни. А какво се правеше - постоянно се уволняваха хора, изхвърляха се на улицата, безсмислено се местеше техника от едно място на друго. Постоянно се импровизираше, армията се парализира. И всичко това се правеше с аргумента, че трябва да влизаме в НАТО. Тогава заявих, че така само се ликвидира войската. Казах буквално следното: „Командата бегом към НАТО не е здравословна за България и армията ни.“ Заради това мое изречение президентът Петър Стоянов ме уволни дисциплинарно... Мина време. С Георги Първанов спечелихме президентските избори през 2001 г., а през януари 2002 г. трябваше да встъпим в длъжност. След полагането на клетвата и тържествената церемония отидохме на по чаша вино в кабинета на председателя на парламента Огнян Герджиков. Тогава Петър Стоянов дойде да се чукне с нас и ми каза: „Нямаше друг начин, освен на бегом към НАТО.“ Щях да му отговоря, но той бързо подмина. Бих искал да кажа на сегашното поколение в армията: Да, ние бяхме най-добрите, но ви пожелавам да ни надминете. Искам да ви вярваме и да разчитаме на вас.

Евгени ГЕНОВ