Максим ГЕНОВ, сп."КЛУБ КРИЛЕ"

Небето беше неговия живот

На 8 септември българската авиационна общественост се прости с Пеню Байков Петров. Всички, за които небето е страст, го познават като Байкала.

Пеню Байков е роден на 6 март 1928 г. в село Партизанин, Старозагорско. Свързва живота си с авиацията от август 1948 г. и така цели 40 години. По време на дългата си кариера на пилот общият му налот достига 23 000 часа за 10 000 полета. Пеню Байков е удостоен с редица престижни звания и ордени. Сред тях “Заслужил летец”, “Почетен летец” (длъжност на Министерство на транспорта), носител на значка “Безаварийник” (многократно), на орден “Червено знаме на труда” и много други... На 6 март 2008 г. празнува 80-годишния си юбилей в Попово, където живя до последния си ден – 8 септември 2012 г.

Пред репортери в различни издания и по повод на различни празници за авиацията и негови годишнини Пеню Байков е казвал, че никога не е крил стремежа си към небето и детската си мечта да лети. Такива са мечтите не на едно дете, въпреки че го влече и театъра и дори виждал повече мястото си в театралното училище. Един ден през 1948 г. обаче се оказва съдбоносен за ученика от гимназията в Чирпан, когато е извикан в Градския комитет на РМС и както самия Байков казва го попитали директно “Искаш ли да станеш авиатор?” Още как. Защо точно той ?... На комисията във Враждебна от 30 души от Чирпан са одобрени само трима. Сред приетите е и Пеню Байков. Изпълнява първия си полет на биплан “Синигер”. Говори с огромно уважение за инструкторите си. Всичките различни и за които споделя, че всеки му е давал по нещо от себе си и го е изгражзал като летец. Най-дълбоко разбира се е запазил в спомените си първия си инструктор – Жельо Иванов. За Байков първият му инструктор е тих и скромен човек - далеч от представите му за авиатор, но във въздуха, в полет, нещата са съвсем други. По думите на самия Байков... “той извайваше курсантите като летци “. През 1950 г. завършва Военновъздушното училище в Долна Митрополия и продължава кариерата си като инструктор на курсанти – бъдещи авиатори. Като инструктор описва себе си като пълна противоположност на своя инструктор - строг и с особен характер. “Виновен ли си, край! Не подбирам средства. Ако ми паднеш, аз ще те сгазя, със земята ще те срина, няма прошка!” Сигурно е прекалявал, но са го познавали като добър човек по душа, държащ на справедливостта за доброто на хората и не му са се сърдели.
Заедн с мнозина курсанти във военновъздушното училище Байков е бил инструктор и на първия български космонавт Георги Иванов. Ето как го е запомнил “бе ше тихо и възпитано момче, много старателен в учението и сред първите по постигнати резултати”. По-късно в своята книга “Полети” и самият Георги Иванов пише: “Направи ме на нищо.” Това е по повод на едно не дотам “хубаво” приземяване, но след отлична стрелба. Тогава Байков вече е майор и като ръководител на полетите здраво скастря бъдещия космонавт: “За какво ми е такъв летец, който унищожава свиреп противник, а ще загине на собственото си летище като сляп плъх.” Запомнил го е Георги Иванов и и по-нататък в книгата си пише: “Никога вече не повторих грешката, станала причина за това.” Малцина обаче знаят, че историята на авиацията се пише... с кръв. По времето, когато Байков е курсант, началник на военновъздушното училище е генерал Атанас Атанасов. От него Байков казва, че е научил най-важните неща за професията. “Той беше толкова строг, че ние курсантите сравнявахме училището с концлагер. Тогава основното правило при нас беше: “От разкопчаното копче до тежката авиокатастрофа ни дели само една крачка!”







Снимки - архив на семейството

Обичаният въпрос почти на всички журналисти: “Критични ситуации?” Всеки авиатор разбира се има по-особени случаи. Отговаряйки на този въпрос Пеню Байков не веднъж е казвал: “Имал съм много и ако започна да ги изброявам, едва ли ще ми стигне един том...” В подкрепа на правилото “за крачката от разкопчаното копче до тежкия авиационен инцидент” Байкала си спомня следния случай: “Прелитам от хартум за Асуан. Има изрична заповед – в самолета пушенето строго забранено. Техникът на машината обаче си седи в задното помещение и спокойно си пуши цигарата. Почти до него се се намира допълнителният горивен резервоар. По едно време вторият пилот отвори вратата на кабината и ми вика: “Старши, каква е тази вода по пода на самолета?”. Оказа се висококтанов бензин! Една искра му трябва и всичко заминава по дяволите... После разбрахме, че техническа грешка става причината за изтичането на цели 250 литра бензин. Особено критична ситуация и само Бог ни беше спасил.”
Друг случай: “При полет с изтребител възникна пожар. Забелязах, че кабината се изпълва с дим, вдясно от мен е електрическото табло и от него излизаше димът. Времето беше облачно и валеше дъжд, а аз летях ниско, за да избегна облаците. С аварийния бутон успях да угася огъня в таблото, но панталонът ми тлееше от попаднала искра и болката ставаше по-нетърпима. Всеки момент дрехите ми можеха да пламнат – въпрос на секунди. Успях да се добера и да кацна, веднага седнах в една локва, за да се угася. Истинско чудо, че се спасих!”
Той добавя: “Двигателят ми е спирал в зона, приземявал съм самолета със спрял двигател. В такива моменти най-важното е да не бъркаш в разчета. Тежки ситуации обаче не съм имал. И по-добре! Най-важното обаче е да не попадаш в критични ситуации, за да не се налага да излизаш от тях. Трябва обаче да си готов за “изненади”, готов за всичко.”
До 1965 г. служи във военната авиация, достига военно звание полковник и длъжност командир на изтребителен авиационен полк. След това продължава кариерата си на пилот в селскостопанската авиация. Както сам казва: “Причината да се откажа от военната и да премина в селскостопанската авиация бе огромното ми желание да летя. Във военната авиация годишният ни нальот достигаше средно до 150 часа, докато в селскостопанската летяхме около 800-1000 часа на година. За това може би в селскостопанската авиация прекарах цели 23 години. След 40 години работа като пилот усетих, че е дошло времето доброволно да да се откажа да летя. Като летец-пилот съм обиколил много страни в Европа, цяла Африка... За да си летец трябва да се лишиш и от много неща в личния живот. Летецът обаче преди всичко е човек и нищо човешко не му е чуждо, но подчинява личния си живот на летенето... Не познавам обаче човек – авиатор – който ако няма намеса от авиолекарската комисия да се откаже доброволно от професията си. Аз също не бих я заменил за нищо друго!”
Пеню Байков – Байкала участва активно и в традиционната художествена самодейност на военновъздушното училище. Има голяма слабост към театъра, който все пак си остава втората му любов. Въпреки това изцяло се превъплъщава в различните образи, които пресъздава – дали ще бъде селски чорбаджия или беден селянин – всеки път изживява един нов живот. Героите му в театъра оставят следи, които трудно се забравят и до днес. “Обичам да работя всеотдайно и всичко да правя със сърце. Дори и нескромно да прозвучи но мисля, че съм заемал своето място в авиацията с достойнство и съм оставил значими следи в нея.”
На въпроса за днешното състояние на българската авияция зададен в навечерието на неговия 80-годишен юбилей: “Печално, трагично. Аз и моето поколение вложихме цялата си младост, за да изградим и да развием авиация до една даста високо равнище на професионализъм. За съвсем кратки срокове обаче беше напълно разбита и унищожена! Не ми се говори... Имахме първокласни летци и модерна техника, а сега почти нищо не остана...”
В своята 40-годишна кариера на пилот Пеню Байков – Байкала усвоява повече от 25 типа самолети – учебните “Синигер”, “Врабче”, “Чучулига”, по-късно По-2 и Як-11, след това изтребителите Як-9, реактивните Як-17, Як-23, МиГ-15, МиГ-17..., и селскостопанския Ан-2.

“Красотата и романтиката на полета, най-трудните и критични мигове на полета аз наричам живот”
Пеню Байков