Авторска рубрика на сп."Криле" и Стефан Стефанов

Пилотът Пенка Нунева Велчева, майор от военната авиация

Родена е на 15 октомври 1928 г. в с. Рупките, Чирпанско. Завършва средно образование в Чирпан. После постъпва в НВВУ “Георги Бенковски” – Долна Митрополия. През 1950 г. произвеждат нейния 70-и випуск в офицерски звания. Тя става лейтенант, връчено й е първото предписание, съгласно което следва да служи като инструктор в Долна Митрополия.
След три години старши лейтенант Нунева е преместена в Ямбол, в нощната лека бомбардировъчна авиация (НЛБА). Тук изпълнява задачи до 1958 г. и се премества в столичния отряд на селскостопанската авиация, с база в Тръстеник, Плевенско. По-късно постъпва в БГА “Балкан”, където лети на Ил-14 като командир и на Ил-18 като втори пилот.
Общият й нальот е около 12 000 часа. Пролетените километри не е изчислявала точно. След първия си награден нагръден знак за милионник почти наближава да вземе и втора значка, но през 1978 г. се пенсионира.
Пенка Нунева е семейна, с две деца: син и дъщеря-стюардеса.




Съдбовната й случка е свързана с отблясъците на отминал огън

Отвори ли се дума за него, той сякаш е отново пред очите й. Пламъците му я обгръщат отвсякъде, ужасът от ураганната стихия се възпламенява в гърдите, очите й овлажняват...
Това става през 1970 г. Екипажът на самолет Ил-14 трябва да превози редовни пътници по авиолинията София-Бургас. Определят им курс по северното трасе. Тя спокойно, рутинно управлява самолета си някъде докъм Търговище. При пресичането на Балкана, над планината попадат в непрогледни облаци. Скоро се разразява невиждана дотогава от екипажа им гръмотевична буря. Нещо подобно на торнадо. Ливналият дъжд се завихря като конус, от който не могат да се отделят. Въртят се като в омагьосан кръг. Нищо не виждат. Пламъците на светкавиците ги заслепяват. Електрическите природни заряди разколебават стрелките на компасите и на доста други прибори. Остава сигурен само компасът-майка.
Тя поставя задача на втория пилот да направи незабавно нужните изчисления и да съобщят за състоянието си на земята. От летище Варна правят опит да ги водят. Казват им: “Курс 120 градуса...”



Тя не може да приеме тези несигурни напътствия. А София е далече, нямат гориво да се върнат обратно.
Сеща се за постоянно повтаряното правило на пилотите във военното авиоучилище: “Животът е височина! И скорост!” Измира да се издига, защото на скорост при тази ситуация не може да разчита. Достига до 4500 метра, а таванът на самолета им е 3000 метра. Припомня си и друго: доскорошните си другари от военните аеродруми. Точно те могат да им помогнат. Обажда се по радиостанцията до военните летища. Отзовават се с готовност от шест места. Канят я да каза при тях – в Безмер, Равнец, Каменец, Щръклево...
Понеже преди това често е чувала гласовете на Каменец, доверява се на тях. Обаче в ушите й непрекъснато се преплитат и повиците на останалите. Викат я на позивната на авиокомпания “Балкан”: “Илка”, тук...” Това я разконцентрира, пречи й. И Пенка почти спонтанно предупреждава:
- Ориентирана съм към Каменец. Другите, спрете! Оставете ме!
Ефирът се изчиства. Останал сам, гласът на Каменец е категоричен: “Вземете курс 270 градуса. Снижавайте с 5 метра в секунда. В момента се намирате на 3000 метра височина...”

Поддържат постоянно връзката. Ръководител на полетите е Георги Разсолков. Той остава на трубката докрай. Нунева изпълнява всяка негова насочваща дума. Докато най-сетне излиза на 200 метра от облаците. Питат я:
- Как ще кацате - направо или по схема?
Предпочита по схема. Започва завоя... Когато кацват, просто не се усеща, кога е опряла пистата. Спират, и тогава механикът Иван, младо момче, отскоро в екипажа им, с облекчение въздъхва: “Ей, командир, не мога да повярвам...”
Наистина се измъкват от задушаващите ги огнени облаци.