Полковник о. з. Тома Тасев КОВАЧЕВ,
заслужил летец на Р България
навърши 80 години.
ЧЕСТИТО!

Юбилейно
Желязна писта на мечтите



Срещнахме се в един софийски парк в началото на есента. С деловата уговорка в рамките на час и половина да ми разкаже най-важното и да се разделим. Той имаше работа, вкъщи щяха да идват гости. Разчетът се оказа прекалено оптимистичен. След три часа продължавах да си правя записки. А неговата работа отиде при моите гости. Когато все пак тръгнахме да се разделяме, той ми даде една малко странна визитка. На нея пише: Тома Ковачев, адвокат, заслужил летец. Два занаята, безкрайно далеч един от друг. Но съвместени хармонично в личността на този човек. Ето съдържанието на част от записаното...

Как се взема отговорно решение?
Знае се как – след зрял размисъл. И допитване до хора, на които вярваш. И от които зависиш. Обикновено е така. Особено когато въпросът касае изборът на професия.
Но ако са ти писвали ушите от зловещия вой на сирените, а после си стоял в скривалище, присвивайки се неволно от взривовете на сипещите се от небето бомби, тая с вземането на отговорното решение може и да не се случи точно в академичния вариант със съветите. Има случаи, когато човек не може да не послуша вътрешния си глас.




… В края на войната в софийската махала Коньовица, където живеят предимно каруцари, работници и дребни чиновници, думата университет звучи малко не на място. Университетът е за тези с дебелите кесии. И се намира зад девет затворени врати. Е, ако си зареден с много упоритост, не е невъзможно. Но е къде-къде по-приемливо да не се отдаваш на мечти. С гимназиална диплома можеш да си намериш нелоша работа като чиновник. Тома все пак тръгва да се бори със заключените врати. И записва право в Софийския университет.
Но има и съзряване в скривалищата, под свистенето на бомбите. „Фортресите” са изящно измислени машини. Това впечатление се формира, ако ги видиш в полет. Но ако ръсят над главата ти бомби, започваш да мислиш друго за тях. Разрушената столица внушава на различни хора различни мисли. Отстъпчивите, подвили опашка, хукват към провинцията. Коравоглавият младок реагира с друга мисъл: „Все пак на злото трябва да се противодейства!”


И изящно измислените машини могат да бъдат носители на злото…

А за да няма и утре осакатени градове,
трябва да можеш да вземаш мъжки решения днес. Изборът, професията на военния летец, е такова решение. Изборът – летец-изтребител – е в технически план, точното противодействие на злото, наречено бомбардировачи в софийското небе.
Вярно, трябва да затиснеш в душата тихата носталгия по Алма Матер с нейните лекционни зали и библиотеки. Освен това, в тия зали и по тия коридори се чува подканващият смях на колежки – подбрана женска красота в изобилие. Но… Истинската младост е жизнена. Тя умее да се справя с тихата носталгия. И даже с подканващия смях на колежките.
По това време България няма право да подготвя повече от 30 пилоти на година. Има Съюзническа контролна комисия, която слухти за спазването на клаузите на наложени договорености до запетайката. Но има и чисто българска изобретателност. Да, 30 души във военното училище. В Югославия - с нея още не сме си размесили капите - още 30. В аероклубовете в Граф Игнатиево и Горна Оряховица – още по 30, във Враждебна… Випуск №70/1950 г. е завършен от 326 навити млади момчета. За които военната авиация не е спорт или хоби, а съвсем целенасочен избор.
Всеки помни курсантските години с топлина в душата. Тогава, когато „хлябът ти е колкото сиренето”, когато даже смъртта не те плаши и мечтаеш за геройски подвизи като… Символи не липсват, а авиационният бензин може да действа като наркотик.
Първите полети са на WW-44. Хубав, непретенциозен самолет, направен като за прохождащи в небето. По това време самолетният парк на българските ВВС е буквално парк с какви ли не летящи чудесии. Екзотични и недотам безопасни. Не случайно възниква необходимостта от наш универсален и лек в експлоатация на земята и във въздуха самолет. Така е създаден Лаз-7.
Курсантските години се изнизват бързо, натоварени, но интересни. След завършването първото късметче е с текст: оставаш инструктор в училището на По-2. Самолет, лек за пилотиране, машина, измислена за първоначално обучение. Спорна радост - когато ти ври кръвта, да останеш на „кукурузник”, това мечта ли е? Но докато успее да се ядоса, следва нещо наистина впечатляващо. Първите по успех от училището продължават по писта за ускоряване. Къде? – Тайна! Тогава всичко е тайна.

Животът наистина придобива особена тайнственост,
Когато те натоварят в запечатан вагон. И пътуваш така няколко дни. Е, по това време, след толкова пътуване, няма къде да попаднеш, освен в Съветския съюз. Летището се казва Багай Барановка, някъде в безкрайната степ.
Първото интересно нещо е пистата. 1800 метра покрити със стоманени слитъци. Достатъчно дълга. И 30 метра широка. При нормални условия достатъчно, но ако се налага да летиш при ледения и пулсиращ вятър на руската зима, картината доста се променя. Обличат момчетата в кожа от горе до долу, но на този студ каквото и да облечеш, все не е достатъчно. А когато заваляват изобилните снегове, пистата се оказва на 2-3 метра под повърхностния слой. Излиташ от яма, кацаш в яма.
Несгодите остават някак встрани. Кой ти гледа? Започват полети с Як-11! Супермашина, двигателят й е с мощност колкото на ескадрила „Кукурузници”. Самолет отвсякъде. Мощен, но строг, излитането изисква яко „подпиране” с щурвала и педалите. Но пък отиди на зона фигури с него… Ръчката за газ отприщва такава енергия, че… Самолет за амбициозни.
В рамките на една година младите пилоти преминават на Як-11, Як-17, Як-23. Пилотирането на реактивна машина дава определено самочувствие, това не е работа за новобранци, а за завършени професионалисти. През тази година една мистерия дразни непрекъснато очите на младите, амбициозни офицери. В хангарите стоят зачохлени някакви самолети. Има догадки, има съмнения, но никой не може да види през брезента. И понеже групата на българите преминава много добре курса на обучение, началствата явно мислят нещо по темата. Следват совалки до висшестоящи щабове, заседания…

Един ден чохлите са свалени
На този самолет му предстоят десетилетия пълноценен живот. За този самолет хиляди пилоти мислят с благодарност и топлина и днес. Самолетът-войник МиГ-15.
Нова програма, отново полети. „Петнайсетакът” е синтез на най-доброто, създавано до момента. Но не е лесен. Няма как да бъде лесен. И никой не търси лесното. След сдаването на изпитите най-после отново в България.
В Граф Игнатиево. Пагоните са само лейтенантски, но позицията е удовлетворяваща – командир на ескадрила. На младия офицер се налага в движение да изучи правилата на нова мъдрост - как се работи с хората. Става „баща и майка” на сума ти професионалисти. Трябва да има търпението да вниква в проблемите на всеки, за да заслужи доверието на всички. Придобиването на практически командирски умения не е за ден работа, а непрекъснат, ежедневен изпит. Минават години, а все се оказва, че има още какво да се допроумее…
Всяка професия си има приоритети. Приоритет за Тома Ковачев през цялата му летателна кариера е безопасността на полетите. Може да се разбираш с хората, може да имаш славата на отзивчив и прост в отношенията си командир, но ако се разбие самолет и си отиде млад живот, всичкото разбирателство и добрина се сриват. Налага се да усвои методите на мислене чрез противоречащи си категории: разбирателство, но и детайлен контрол, отзивчивост, но и непреклонна взискателност.
Докато слушах разказа за ония години, неволно си спомних за „Нощен полет” на Екзюпери. За Дидие Дора, човек, който умее да внушава респект към занаята на летеца чрез отстояване на смислена дисциплина. Дидие Дора, който в дълбоката си същност е един съчувстващ човек. Но правилата на сериозния занаят стоят над дребните човешки сантименти. Иначе идват разрухата и обезверяването.
Животът на авиационния командир е разнообразен, в него има какво ли не… Само две неща не можеш да срещнеш – еднообразието и скуката. След Графа идва летище Безмер - „шеф на огъня и дима” - популярна транскрипция на официалното началник на въздушно-стрелкова подготовка. После пак командир на ескадрила… И това само в първите години.
От създаването на българската авиация до началото на 50-те години в нея се случват много неща. Тя отстоява позицията си на военна и гражданска необходимост. Но е „слънчева авиация”. Лети се основно при прогнозирана от метеоролозите добра видимост. Само че не се е родил още метеорологът, който може да предвиди на 100% какво има да се случи в следващите часове. Екипажи попадат в облаци и мъгла. В тия случаи често има и жертви.
Наистина по време на войната на летище Телиш се правят бегли опити за обучение за полети в облаци, но и самите инструктори не са добре обучени, какво да се очаква от курсантите?…
Назрява необходимостта от качествена промяна в процеса на обучение на летците. През 1952 г. командването на ВВС

формира първата група от 10 летци,
които да усвоят технологията на полети при сложни МТО условия. Идеята е тази десетка да застане в основата на процес, при който обучението за полети в сложни МТО да стане задължителен норматив за всеки развиващ се пилот. По тази тема е писано доста, затова ще щриховам само основните моменти. Подготовката започва през есента на 1952 г. на познатия, мощен и добре оборудван Як-11. След полетите в дневни прости условия следват нощни прости. После дневни сложни и нощни сложни. Лети се със спарки, като се поставя перде и така обучаващият се може да придобива информация само от приборите. Във втората кабина лети човекът, на когото имаш доверие.
… Тежко е това приучване, сума ти инстинкти трябва да бъдат „смачкани”. Още повече, когато имаш изградени перфектни навици за пилотиране с хоризонт пред очите. Но подборът на първите 10 не е на случаен принцип. Това са млади мъже с изградена способност да се преодоляват, да пречупват в разумни граници здравословния инстинкт на страха.
В последния етап идват и железните съветски професионалисти, които помагат в ошлайфането на детайлите. Знае се, че в авиацията няма второстепенни неща. Въздушните „коли” се обръща много по-лесно от земните.
След усвояването на пълния обем подготовка на Як-а същото се повтаря и на Миг-15. Полагат се теоретични и практични изпити по коравата и неотстъпчива съветска методика. Вижте снимката със смеещи се млади авиатори. Те наистина имат основание да бъдат доволни от себе си!
Придобиването на квалификация „Военен летец І клас” носи освен престиж и ред неудобства. Ако може да ви се побере в главата, представете си го - Тома Ковачев има над 1000 бойни дежурства, повечето от тях в сложни МТО. При среден годишен нальот от 80-100 часа на активните бойни летци по това време той има доста години с по 250 часа.
Полети, полети и полети. Който е бил инструктор, знае какво е да береш страха за човека, когото обучаваш. Макар че има теоретична постановка, че не трябва да се лети на страх. Теоретично е така, ама на практика…

Истории, които…
Няма да ги квалифицирам по графи. А ще се опитам да преразкажа някои от тях. Истории за… ръчката за газ.
Провеждат се стрелби по конус. Платнено „чучело” от зебло, закачено накрая на 300-метрово стоманено въже. Въжето се тегли от опитен пилот. Тома Ковачев „влачи” конус с витловия Як. Полетите се извършват над бреговата ивица по двойното съображение – хем по-безопасно, хем конусът по възможност да падне около брега, за да бъде използван пак. Ако го сметнеш в гориво, конусът излиза златен, но явно идеята се е родила в нечия непоколебима началническа глава. Задължение на пилота е да види къде пада конусът.
Витловите самолети имат специални подвижни „прегради” пред двигателя – створки. Чрез отваряне и затваряне се регулира температурата на главите. Правиш какво правиш, гледаш къде гледаш, едното ти око трябва да бъде в указателя за температурата и в ръчката на створките. Колкото по-мощен е двигателят, толкова по-бързо загрява или се охлажда.
… Конусът е уцелен и започва да пада към земята. Пилотът се снижава в широка спирала, за да проследи скъпоценното парче зебло. И за минути изтърва от внимание индикатора на топлинния режим.
Когато човек и машина са се слели в едно, всеки различен шум, всяко потрепване се възприемат бързо и остро. Леко притрисане, погледът попада върху температурния индикатор. Двигателят е преохладен. А височината е малка и бързо се топи. Ако дадеш ръчката за газ рязко напред, както ти се иска, двигателят ще се пукне или ще блокира.
…Ръчката нежно напред, двигателят припуква, но поема. Неуверено, но поема. И това на десетина метра над водата срещу нос Емине. В такива случаи потта е изобилна. И изригва за секунди…

Нощни полети на летище Узунджово. Отработва се атака в лъчите на прожектор. Прожектористите прихващат целта, баражиращият изтребител стреля по „нарушителя”. Тома Ковачев лети като инструктор във втора кабина.
Задачата е изпълнена. Следва снижение, насочване за кацане, след секунди колелата ще докоснат пистата. Но… Знае се, че полетът завършва едва след изключване на двигателя на стоянката.
Командирът на прожектористите искал да проведе ефективно обучение на своите момчета. И им дал заповед да отработват прихващане на самолет и при кацане. Какво е обяснил, какво са разбрали? …
… След секунди колелата ще докоснат пистата. И в този момент лумва ярък, яростен блясък. Първата мисъл е, че се е взривил двигателят. Да, но няма експлозия… През тези отговорни секунди, когато очите ти трябва да са отворени на четири, пилотите са заслепени от ярката светлина. Каквото и да е, трябва да се премине на втори заход за уточняване на проблема. А спарката няма автомат за приемственост на двигателя. Когато затъваш, трябва да имаш нерви да плъзнеш внимателно и плавно ръчката напред. След като ти се иска да я бутнеш грубо и рязко. Успяват да минат на втори кръг. Изяснява се и причината за „лумването”. Ами, прожектористите не били разбрали, че трябва да се „прицелват” в самолета, без да палят мощния прожектор. Ненавременното включване на един бутон е можело да има за резултат разбил се самолет. Още една банална илюстрация на постановката, че в авиацията няма малки и големи неща.
Имам записани още доста такива интересни „истории”. Всяка една от които е можела да завърши с тържествен камбанен звън. Това, че не приключва по този „тържествен” начин, има своето обяснение.

Авиацията е твърде екзистенциална дейност
При нея животът и смъртта често се срещат в причудливи комбинации. Но каквито и да са възможните комбинации, остава желязното изискване - за да летиш успешно, трябва много да знаеш. И да можеш да контролираш нервите си.
Цитирах една мисъл на Русо: „Човек трябва да се учи от природата, собствения опит и от щастливата случайност.” И попитах Тома Ковачев съгласен ли е с известния французин. Той се замисли за момент и кимна: „От природата – безусловно. От собствения опит – да, но и от опита на другите. Трябва и шанс. Без него не може! – Позасмя се и добави: – Абе, ние си имаме една българска поговорка: „Помогни си сам, да ти помогне и Господ!”
Авиацията е не само набор от професии, но и философия на живот. И на оживяване. Който лети, приема съзнателния риск да предизвика биенето на камбаните. Но е въпрос на истински морал и на здрав професионализъм да икономисаш мелодичния им звук.
На обикновения въпрос: „Какво е за теб летенето?” - той се замисли. Най-трудно се говори за простите, същностни неща. Обикновено, тогава се прибягва до думите-щампи - великолепно, възторг, шеметна височина…
Тома Ковачев не прибягна до тях. „В ясен ден, когато и 10-те хиляди метра на пътническите самолети остават под теб, усещаш нещо, за което няма измислена точна дума. Разбираш, че възможността да летиш е привилегия за малцина. Трябва да го изживееш, за да усетиш неповторимостта му.”
Тома Ковачев изгражда една стабилна кариера. От командир на ескадрила до заместник-командващ на ПВО и ВВС. Редувайки учението в различни военни академии с ежедневния труд на бойния пилот. Придобивайки както научни степени, така и званието „Заслужил военен летец на Република България”.
Вижте снимката на обелелия авиатор пред строя със знамето. Това е в деня на неговата 60-годишнина. В деня, в който си взима сбогом с небето. По мъжки! Излита със Су-25, прави зона фигури и каца. Долу го чака строй, но не планиран и организиран от него самия. А от подчинените, които по този начин му показват нещо направо затрогващо. Показват му, че просто го обичат!

От човека зависи -
докато си жив, дните ти да имат смисъл!
Николай Хайтов имаше едни интересни думи. Че пенсионирането е нещо опасно. И противоестествено. Да сте видели пенсионирана лисица? В повечето случаи пенсионирането е предел, след което следва отпускане. И тръгване по градинки и доктори.
Още в лейтенантските години, преодолявайки естествените резерви на началствата, Тома Ковачев все пак съумява да се пребори и за осъществяването на първата си мечта. Допускат го до задочно следване по право. Допускат го без никаква милост и привилегии. Той не би ги и приел. Освен военните академии завършва и Софийския университет.
Пенсионирането означава само физическа раздяла с авиацията. Който е отдал хубавите си години на летенето, продължава да лети. В душата си. Трудно е за обясняване, избива на паянтова романтика, но е така…
А като проза животът на Тома Ковачев продължава във варианта адвокатура. Не е лесно да вместиш в една визитка две толкова изключващи се направления: адвокат и заслужил летец. Но Тома Ковачев го реализира вече двадесет години.
Всъщност има една дума, която обяснява привидния парадокс. Думата е сериозност. С каквото и да се захванеш, да го правиш както трябва. Тогава идва и удовлетворението.
Тогава животът наистина добива смисъл. И своя желязна писта!

Владимир КОЛЕВ