Виден български военен, спортен и граждански пилот. От последните мохикани на витловия самолет.
Роден на 26 януари 1919 г. в с. Вълчи дол, Варненско. Произхожда от семейството на железничар. След гимназия се записва в Юридическия факултет на СУ “Климент Охридски” и продължава задочно след постъпването си в ШЗО-летци. Завършва през лятото на 1940 г. първи и втори пилотски изпити. През 1940 г. първи и втори пилотски изпити. През 1940 г. е фелдфебел-школник в 3-и разузнавателен полк-Ямбол. През есента на 1941 г. завършва Школата за висш пилотаж-Карлово, и е в състава на 6-и изтребителен полк, преминал през самолетите “Фоке-Вулф 44”, КБ-3, ДАР-3, РVС, АВИА-122, “Арадо-65”, “Хайнекел-51”, АВИА-236, “Арадо-96”, “Девоатин-530”, “Месершмит-108”, “Месершмит-109”. През 1943 г. претърпява тежка катастрофа със самолет Ме-109, лекува се 6 месеца и после става инструктор в Изтребителна школа-Карлово. По тия причини не е участвал в отбраната на София. От състава на школата обаче, включително и той,, са излитали пилоти срещу англо-американските армади, бомбардирали Плоещ, Румъния. При едно от тези излитания след въздушен бой каца принудително с Д-520 край Севлиево.
Взема дейно участие в Отечествената война в състава на 1-и орляк, въоръжен с “Девоатин-520”. Има официално регистрирани в Дневника на орляка 12 бойни полета.
През пролетта на 1945 г. е сформирано изтребително ято към Първа българска армия в Унгария., в чийто състав е удостоен да бъде и той. Участва в пребазирането на трофейни бойни и учебни машини от Австрия. Завръща се оттам окончателно в края на лятото на 1945 г. През есента на същата година се явява за носене на службата в, в чийто състав е удостоен да бъде и той. Участва в пребазирането на трофейни бойни и учебни машини от Австрия. Завръща се оттам окончателно в края на лятото на 1945 г. През есента на същата година се явява за носене на службата в летище Балчик, където е базиран 1-и орляк на 6-и изтребителен полк с командир Желязко Радев. Преминава на току-що пристигналите Як-9М. През зимата на 1946 г. е назначен за старши инструктор в Изтребителна школа в Карлово. По това време поделението в с. телиш става филиал на НВВУ “Г. Бенковски” като изтребителна школа, която той командва (съкратения курс на школата и подготовката на инструктори за първоначално обучение – 68-и випуск). През есента на 1948 г. в школата са изпратени 123 души от 70-и випуск за обучение във втори пилотски изпит. През лятото на 1949 г. втори пилотски изпит вземат всички то 70-и випуск. През лятото на 1950 г. този випуск е прехвърлен в Поликраище на Як-9М. През есента на 1950 г. е назначен за командир на 11-ти цап-Божурище, а през 1952 г. е инспектор по техника на пилотиране на 4-а ИАД, въоръжена с последните витлови самолети на Яковлев – Як-9П. Тогава е организиран курс за нощни изтребители в отговор на многобройните влитания на чужди самолети в небето на България. Завършва курса.
През 1953 г. с идването на първите реактивни самолети Як-23 витловите биват обособени в голям самостоятелен авиополк (14-и цап) с ранг на бригада, където е назначен за заместник, а по-късно за командир на полка. Витловата авиация е ликвидирана през 1954 г. и всички летци от полка преминават на Як-23. Осигурява и носи нощно дежурство над страната в специална нискополетна полоса с нарочно оставени за целта 4 броя Як-9П, другите са бракувани. Назначен е за началник на командния пункт на дивизията. През деня началства, през нощта дежури. Дежурството с витловите самолети е преустановено и му предлагат нелетателна длъжност. Излиза от авиацията като заклет изтребител на витлов самолет през 1955 г. Работи в ДОСО – “Въздушна подготовка”, старши инспектор по моторна авиация, контролира 12 аероклуба в страната. Отдава се изцяло на летателна работа, лети на всички видове летателни апарати.
През 1968 г. преминава в ТЕКСИМ като инспектор на селскостопанската му авиация, после работи в летателния отдел на селскостопанската авиация към БГА. И... догаря за кой ли път, окончателно,, завинаги като летец. В знак на протест срещу болните амбиции на преките му началници подава оставка демонстративно. Никой не го забелязва. Отива си нечут, невидян и най-вече неразбран. Този път, уви, завинаги. Годината е 1970-а.
Летял е непрекъснато 32 години на 22 типа самолети. Мисли, че няма моралното право да се произнася по въпросите на авиацията в края на ХХ век. Понякога му е много болно, много тежко. Но на кого от летящите му братя е било винаги леко? Обръща се назад към изминатия път като летец най-вече във ВВС. Има диря... Стига! Загърбил е вече 78 години. Дълбоко в него звучи миньорна гама:
Ех, небе, небе, небе –
Късче радост, късче жал,
Младости да имах две
Пак на тебе бих ги дал!
(Михаил Зиновиев)
Подполковник от запаса. Кавалер на орден за храброст
(По писмо до автора, 1997 г.)