„Че и ний сме дали нещо на светът“

"ПАРАХОДНАТА" ЛОДКА НА БЪЛГАРСКИЯ ТЪРГОВЕЦ ИВАН СТОЯНОВ

и участието й в една разузнавателна операция в Руско-турската война (1877-1878 г.) на р. Дунав

Калоян Панчелиев, списание "Клуб ОКЕАН"

Използването на малки и средно големи плавателни съдове (лодки, варки, чамове, каици, мауни, лимби, гемии) за крайбрежно корабоплаване, риболов и товаро-разтоварни дейности по река Дунав и Черно море от българите през XIX-XX век е слабо проучено от морските ни историци. В много случаи тази твърде специфична тема се разглежда в рамките на общия проблем за българина и морето, към който изследователите обикновено подхождат резервирано и скептично. Една от възможните причини за скептицизма на изследователите е доста популярната и широко разпространена кореспонденция на Николай Каразин относно известни предпазни мерки в турското законодателство, които възпрепятстват развитието на частното корабоплаване конкретно при българите.

БЪЛГАРИНЪТ НЯМА ПРАВО ДА ДЪРЖИ ЛОДКИ…

Николай Николаевич Каразин е бележит руски писател и художник от български произход, носител на орден за храброст „Св. Анна IV степен” и златна сабя с надпис „За храброст” от 1860 г. След обявяването на Руско-турската война на 12 (24) април 1877 г. Каразин е един от първите военни кореспонденти, които тръгват на югозапад. Михаил Станчев, Лиляна Владева и Лазар Георгиев отбелязват: „Още преди форсирането на Дунав от руските войски той пристига в Румъния и най-подробно следи развоя на събитията...Като журналист неофициално се прехвърля на отсрещния бряг, посещава някои от българските градове, информира за състоянието и подготовката на турската армия за предстоящите събития. Описанията на наблюденията си изпраща до Санкт-Петербургското списание „Нива” и други издания.”
Именно тези репортажи са в основата на т.нар. дневник на кореспондента, озаглавен „Дунав в пламъци” и публикуван през 2008 г. от Държавна агенция „Архиви”. Сведението на Николай Каразин за предпазни мерки в турското законодателство, които не позволяват на българите да притежават плавателни съдове на река Дунав откриваме в част първа от дневника, наречена „Във въжделените краища”: „Българинът няма право не само да държи лодки, но и дори да бъде лодкар-наемник, това е предпазна мярка от страна на турските власти, мярка, която, да си признаем е твърде рационална. Лодкари могат да бъдат или само мюсюлмани, или руснаци – некрасовци и липовани, като на последните е дадено правото да се движат по водите на Дунава (разбира се, турските води) под строгото разпореждане да не приемат на лодката си нито един българин от турския бряг под никакъв предлог.”



Николай Николаевич Каразин и неговият дневник на кореспондента, озаглавен „Дунав в пламъци” (долу). В дневника откриваме сведението на Каразин за предпазни мерки в турското законодателство, които не позволяват на българите да притежават плавателни съдове на река Дунав: „Българинът няма право не само да държи лодки, но и дори да бъде лодкар-наемник, това е предпазна мярка от страна на турските власти.” Портретът на Каразин се публикува по Каразин, Н. На далекихъ окраинахъ. Романъ в 3-хъ частях. С.ПЕТЕРБУРГЪ. Изданiе П.П.Сойкина, 1904.



…И ВСЕ ПАК БЪЛГАРСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ СТОЯНОВ ИМА "ПАРАХОДНА" ЛОДКА

За съжаление сведението на Николай Каразин не е подкрепено с конкретни факти. Съществуват документи, исторически извори и спомени на съвременници, които доказват, че в заключителния етап от Османското владичество българи притежават, наемат и използват плавателни съдове за крайбрежно корабоплаване, риболов и товаро-разтоварни дейности. В най-общия случай това са български търговци, дейци на национално-освободителното движение и поборници, както и обикновени хора, чието препитание е свързано с река Дунав.
Според проф. Иван Марков: „В годините от последната половина на ХIХ в. река Дунав придобива голямо значение за търговията на Балканските страни. Отчитайки нейните големи възможности за лесен и относително евтин пренос на дърва, насипни материали, сол, газьол и всякакви други стоки между дунавските пристанища, голяма част от проспериращите търговци се ориентират към масово използване на водния транспорт. Търговците на едро от двете страни на реката много често стават и притежатели на различни видове плавателни средства. В общи линии те са относително примитивни - предимно салове - т. н. “чамове”, изработени от плътно наредени една до друга и привързани с въжета дебели борови трупи, гимии, лодки и др. подобни. Такива плавателни средства имат редица български търговци от Русе - Селвели, Динолови, Маринович, Пенчович. Такива има и Иван Стоянов в Гюргево. Освен за осигуряване на търговските си нужди, той щедро ги предоставя за използване и по време на национално-освободителните кампании.”
По време на Руско-турската война (1877-1879 г.) българският търговец Иван Стоянов предоставя на руското командване собствената си параходна лодка за провеждане на разузнавателна операция на река Дунав. Кои са причините и факторите за провеждането й, как е осъществена подготовката и какво знаем за участниците? За тази малко известна, но изключително важна в хода на войната операция разказва Йордан Дряновски в спомените си, озаглавени „Мемоарите на един русенец“.



Българският търговец Иван Стоянов (горе). Портретът му се публикува по Дряновски, Й. Мемоарите на един русенец. Съставил Хачик Лебикян, Русе, 1998. В оригинал - спомени на Йордан Дряновски (долу), съхранени в архива на Григор Начович (НБКМ-БИА, ф.№14, а.е.2047): Въ генералния щабъ, на който бе възложено да определи где да се поставятъ мостове върху Дунава, влизаха като переводчици Г.г. Григоръ Д. Начовичъ и Пенчо Черковски. Тия са говорили съ г. Иванъ Стояновъ в Букурещъ да имъ даде неговата лодка…Въ същото писмо между другото, ми се казваше да намеря въ града Гюргево българските капитани на гимии братия Петко и Вацо, родомъ отъ гр. Русе, които съ своитъ гимии бяха пътували около 20 години по Дунава.“



СЕКРЕТНАТА МИСИЯ НА „ПОМЕЩИКА“ ПАРЕНСОВ

В началото на декември 1876 г. в живота на руския полковник Пётр Дмитриевич Паренсов се случва едно важно събитие. Събитие, което го хвърля в „пълна деятелност и приключения“, както уточнява самият той в спомените си, озаглавени „Из прошлаго“. Около 1-2 декември с.г. след един обяд Великият княз Николай Николаевич старши му съобщава, че ще го изпрати в България със задача да събере сведения за турците и укрепленията на Русчук. Срещата е приятелска и спокойна, князът е в добро настроение, а смехът му е добродушен, приветлив и ласкав, разказва Паренсов. „А, сега малкия (1), аз ще те изпратя в Русчук…“, му казва Николай Николаевич и допълва „Знам, че тази командировка е опасна, може и да не се завърнеш, но всички ние стигнахме до извода за необходимостта от нея и се надявам, че ти ще се постараеш“. Князът изпраща Паренсов при Артур Адамович Непокойчицкий (началник на Полевия щаб на Действащата дунавска руска армия в предстоящата Руско-турска война), който ще му даде допълнителни указания за мисията. В типичния си невъзмутим и спокоен стил Непокойчицкий информира Пётр Дмитриевич: „…Тръгвайте, следете турците и приготовленията им и ни пишете често… Мисля, че към Коледа ще [трябва да] се върнете. Ще получите три хиляди рубли за събиране на сведения и до хиляда рубли за вашите разходи…Разберете се с Левицкий какъв шифър ще използвате, за да му пишете, поговорете и с Хитрово за вашето пътуване; той може да ви бъде полезен. Не отивайте направо в Унгени или Букурещ…целият път е пълен с румънски и австрийски шпиони. По-добре е да се отправите към Киев и Волочиск.“ В допълнение той съветва Паренсов да смени военната униформа с цивилни дрехи в Киев, препоръчва му да използва името Пол Поулсън – Paul Paulson (за прикритие) и обещава да му даде препоръчителни писма до барон Стюарт, дипломатически агент в Букурещ, а за всеки случай и до Василий Федорович Кожевников, генерален консул в Русчук. На въпроса на Артур Адамович „Кога тръгвате?“ Паренсов отговаря „В други ден“.
В малкото оставащи часове преди заминаването си Пётр Дмитриевич се среща с Михаил Александрович Хитрово (генерален консул на Русия в Цариград до 1876 г., впоследствие назначен в дипломатическата канцелария на Великия княз), Александр Александрович Фрезе (офицер от щаба на Действащата армия), Николай Дмитриевич Артамонов (щабен офицер в Полевия щаб на Действащата армия), Григорий Иванович Бобриков (военен пълномощник на Великия княз в Букурещ), Казимир Васильевич Левицкий (помощник на началника на Полевия щаб) и отново с Великия княз и Непокойчицкий.
Хитрово предоставя на Паренсов „маса полезни указания“, включително подробна информация за руските консули в Букурещ (барон Дмитрий Федорович Стюарт), Галац (Александр Степанович Романенко), Тулча (брата на Александр Степанович) и Русчук (Василий Федорович Кожевников). Според Михаил Александрович в Букурещ Паренсов навярно ще открие българи, които ще му съдействат и ще му „направят много услуги“. Тази препоръка на Хитрово е една изключително важна препратка към действията на българите Григор Начович и Пенчо Черковски, които през май 1877 г. осигуряват лодката (катера) на търговеца Иван Стоянов от Букурещ за провеждането на секретна разузнавателна и проучвателна операция по река Дунав под ръководството на княз Черкасский и с участието на Паренсов.
На свой ред Артамонов и Бобриков, които вече са били в България и Турция се обединяват около становището, че главната задача на Пётр Дмитриевич е по-скоро „да осъществи постоянно наблюдение, да организира цяла мрежа от агенти, систематична агентура, която ще работи непрекъснато“, а не непременно да посети Русчук или да получава случайно откъслечни сведения. За създаването на такава организация обаче сумата от три хиляди рубли е крайно недостатъчна. Подобно на Хитрово двамата също възлагат надежди на българите. За Бобриков отиването в Русчук е напълно безцелно. Градът не представлява интерес от военна гледна точка, Паренсов може да се изложи на излишен риск, да бъде проследен, арестуван и хвърлен в затвора.
От своя страна Казимир Левицкий препоръчва на Паренсов да осъществи контакт с двама души: лейтенант от флота, чието име не се уточнява (в текста той фигурира като Р.) и морския офицер Новосельский, който е изпратен в Румъния под псевдонима Люба. Лейтенант Р. е командирован на река Дунав със специалната задача да избере подходящи места за поставяне на минни заграждения. За Казимир Васильевич срещата на Паренсов с Р. трябва да се проведе в Кишинев, където лейтенантът се е завърнал наскоро.



Пётр Дмитриевич Паренсов (вляво) отбелязва в спомените си, озаглавени „Из прошлаго“: „Новиков и Скрыдлов…искат да отидат направо в Гюргево и там без да знаят езика или да познават местните условия да организират поставянето на минни заграждения!... Начаса изпратих да повикат Евлоги Георгиев, Начович и някои други…С помощта на всички тези лица бяха поставени основите на най-добрата и удобна организация на всичко необходимо за успешното и по възможност безпрепятствено изпълнение на трудната задача на нашите моряци и те отидоха в Гюргево.“ Портретът на Паренсов се публикува по Почетните граждани на Ловеч, Регионален исторически музей-Ловеч, съставител Капка Кузманова, ИК „Витал“, Вт., 2009



„БИХ ЖЕЛАЛ ДА ИЗПРАТЯ ЕДНА ДИВИЗИЯ ПРЕЗ ДУНАВА ПРИ КЛАДОВО“

След като получава парите за пътуването си Паренсов отива отново при Великия княз. Още в началото на срещата Пётр Дмитриевич посочва градовете, към които го изпраща Непокойчицкий, а именно Киев и Волочиск. В този момент разговорът взема съвсем неочаквана посока. Николай Николаевич казва: „Така, тогава мини и през Варшава и Виена. Постарай се да се видиш с генерал Обручев във Виена, сега той е там. Необходимо ми е да разбера какво е настроението на австрийското правителство и най-вече как ще погледнат на това, ако насоча една дивизия през Сърбия. Бих желал да изпратя една дивизия през Дунава при Кладово. Поговори за това с Обручев и с нашия посланик, извести ме колкото е възможно по-скоро, а после продължавай нататък. Кажи на Непокойчицкий да ти даде препоръчително писмо до нашия посланик във Виена“. Указанията си Великият княз завършва с уточнението, че за тази мисия знаят само императорът, неговият наследник, военният министър, Непокойчицкий и Левицкий.
Без да се бави Паренсов отива при Непокойчицкий и му съобщава за новите указания на Николай Николаевич. Началникът на Полевия щаб е видимо зарадван от тях, предава му писмата до барон Стюарт и Кожевников и подготвя допълнителни писма до руските представители във Варшава и Виена. Писмата до барон Стюарт и Кожевников са съвсем лаконични. В тях се посочва, че полковник Паренсов е командирован със специално поръчение на главнокомандващия и съответно началникът на Полевия щаб на действащата армия моли да му бъде оказано всякакво съдействие.
На 3 декември 1876 г. вечерта Пётр Дмитриевич отпътува с влак от Кишинев. На 5 декември с.г. през нощта пристига в Киев, където се свързва с офицера от Генералния щаб А.С. Беневский. На 6 декември (Никулден) сменя военната си униформа с цивилни дрехи и рано сутринта на следващия ден продължава пътуването си с влак към Варшава. На 9 декември Паренсов се среща с губернатора барон Медем във Варшава и му връчва писмото от Непокойчицкий. Двамата се познават, вече са се срещали при провеждането на военни маневри в миналото и сега губернаторът бързо осигурява на госта задграничен паспорт. Барон Медем собственоръчно нанася данните в документа. „От този момент нататък вече не бях полковник и според паспорта се превърнах във Вологодския помещик Паренсов“, спомня си Пётр Дмитриевич.

ОСТЪР СБЛЪСЪК ВЪВ ВИЕНА

На 10 декември той отпътува за Виена, където пристига рано сутринта на следващия ден и се настанява в Grand Hotel на ул. „Кертнер“. Малко по-късно се среща с флигел-адютант полковник Федор Александрович Фельдман, военен аташе на Русия в Австро-Унгария. Федор Александрович незабавно отвежда госта при руския посланик във Виена. Последвалият разговор между Паренсов и посланика е предаден с най-големи подробности в спомените „Из прошлаго“. Той разкрива острия сблъсък на интересите на Австро-Унгария и Русия на Балканския п-в в самия край на 1876 г. В първата част на срещата въпросите задава предимно Пётр Дмитриевич, а посланикът отговаря, докато във втората част ролите се разменят. Тук предаваме пълното съдържание на разговора:

П.П. (Пётр Паренсов): Негово Височество ми поръча…да попитам Ваше превъзходителство в какво положение се намират нашите преговори с Австрия?
Р.П. (руския посланик): Този въпрос е доста общ; това е тайна, не мога да ви отговоря. Всичко зависи от Петербург, където (бел. ред. – току-що) изпратих донесение по Обручев.

П.П.: Как ще погледне австро-унгарското правителство на съсредоточаването на наши (бел. ред. - руски) войски в Бесарабия и възможността за навлизането им в Румъния?
Р.П.: Напълно дружелюбно. Неотдавна Андраши ми каза „Ние ви (от)даваме Румъния“.

П.П.: Как гледа австро-унгарското правителство на възможността за преминаването на нашата (бел. ред. - руска) армия през река Дунав?
Р.П.: Зависи от това, къде ще преминете (бел. ред. - реката). Ако навлезете право в Турция, нека Бог бъде с Вас; Австрия няма нищо против това.

П.П.: Как ще погледне Австрия на възможността за преминаването на нашата (бел. ред. - руска) армия през Балканите в посока към Адрианопол, а може би и по-далеч, въобще какво впечатление ще произведе върху Австрия бързото придвижване и успешните действия на нашите войски?
Р.П.:Вървете където искате…Отвъд Адрианопол вие вероятно ще се срещнете с нашите приятели англичаните.

П.П.: Ще остане ли австро-унгарското правителство пасивен наблюдател на нашето придвижване…или паралелно с това ще заеме Босна и Херцеговина?
Р.П.: Твърде е възможно, даже е вероятно, че то ще заеме Херцеговина и Босна, въпреки че…с всички сили се старае да го избегне…От своя страна аз бих желал Австрия да заеме Босна и Херцеговина; с този акт тя сама… ще привлече част от турските сили…

П.П.:Ако Ваше високопревъзходителство предполага, че Австрия ще заеме Босна и Херцеговина, а нашите войски са на Балканите или по-далеч, то тогава ще се окаже, че австрийската армия ще се озове в гърба ни и следователно тилът ни ще бъде под заплахата на една армия, чиито действителни намерения не са точно определени?
Р.П.: Това не е от значение. Смятам, че австрийската армия няма да отиде по-далеч от границите на Босна и Херцеговина…Наскоро се видях с Андраши и ерц-херцог Албрехт; те са напълно благоразположени и гледат дружелюбно на навлизането на нашите войски в Турция.

П.П.: А как ще погледне австрийското правителство на навлизането на една по-малка или пък по-голяма част от нашите войски в Турция през Сърбия?

При този въпрос руският посланик във Виена подскача от стола като ужилен и отговаря:

Р.П.: Как е възможно! Това не трябва да се случва – тогава начаса ще започне война с Австрия. Разбирате ли в какво положение ме поставяте? Защо е необходим такъв заобиколен маршрут? Кажете ми, знаете ли къде руските войски ще преминат река Дунав?
П.П.: Не знам.

Р.П.: Не бъдете потаен; необходимо ми е да знам. Все пак не съм враг.
П.П.: Ваше високопревъзходителство, вие имате своите дипломатически тайни, които не считате за възможно да ми съобщите, а аз като пълномощник на Великия княз имам моите тайни, от военен характер, които не смятам за възможно да ви съобщя. Едно мога да кажа – предполага се, че преминаването (бел. ред. - на реката) щ бъде извършено между Килия и Кладово.

При тези думи руският посланик отново скача:

Р.П.: Какво казахте?
П.П.: Между Килия и Кладово.

Това, което последва е трудно за описване.

Р.П.: Вие казахте Кладово; лесно ви е да говорите за Кладово, а на мен знаете ли какво ми е? Защо ме попитахте какво ще направи Австрия в случай на навлизане на русите в Сърбия?
П.П.:Попитах ви, защото във Виена очевидно много се опасяват от това.

Р.П.: И с основание (бел.ред. – се опасяват); ако руските войници се появят при Кладово, то при съществуващата силна възбуда на обществеността и австрийската преса и по-специално на унгарската срещу Русия веднага ще последва стълкновение на руснаците с унгарците и Австрия. Пишете на Великия княз, както и самият аз ще му пиша, че Австрия няма да попречи с нищо на нашето придвижване в Турция, стига преминаването да не е през Сърбия…
П.П.: Дори и да не преминем Дунава в сръбския участък, то цялата ни армия ще бъде от значителна помощ на Сърбия, така че не е ли все едно дали някаква част от нея ще навлезе през Сърбия?

Р.П.: Не, не и не – не споменавайте Сърбия и Кладово…Не опитвайте преминаване с организирани (бел.ред. - войскови) части през Кладово.

С тази категорична забрана завършва визитата на Паренсов при руския посланик във Виена. На следващия ден Пётр Дмитриевич е поканен на обяд в посолството. След обяда посланикът го приема отново в кабинета си и го информира с ултимативен тон за следното: „…На същото кресло, в което сте се разположил Вие, вчера седеше Андраши, който ми повтори за стотен път, че първият наш (бел.ред. - руски) войник, който се появи въоръжен в Сърбия ще предизвика война с Австрия. Повтарям Ви, пишете и на Великия княз: преминете (бел.ред. - реката), където искате, само не и при Кладово. Вие смятате, че аз не разбирам значението на Кладово за Вас, там сърбите могат да подготвят всичко необходимо за преминаването; грешите, напълно разбирам това…“



Великият княз Николай Николаевич: „Необходимо ми е да разбера какво е настроението на австрийското правителство и най-вече как ще погледнат на това, ако насоча една дивизия през Сърбия. Бих желал да изпратя една дивизия през Дунава при Кладово.“ На тази картина художникът Николай Дмитриев-Оренбургски е увековечил влизането на княз Николай Николаевич в Търново



Две изображения на Кладово от 19 век. В светлината на конвенцията от Будапеща, подписана през януари 1877 г. преминаването на руските войски при Кладово в предстоящата Руско-турска война се оказва невъзможно. Русия трябва спешно да търси алтернативно място надолу по течението на р. Дунав, а заедно с това опитни капитани и собственици на плавателни средства от други народности и етнически групи. Привличането на сърбите около Кладово е нереалистично, остават власите, липованите и…българите



(Village of Gladova. Partie mit Hausern an der Donau, hubsche Trachten- und Bootsstaffage im Vordergrund. Stahlstich von H. Griffiths nach William Henry Bartlett um 1850)

СБОГОМ НА ИДЕЯТА ЗА ГОЛЯМА СЛАВЯНСКА ДЪРЖАВА НА БАЛКАНИТЕ

Позицията на граф Гюла Андраши, министър на външните работи Австро-Унгария, предадена на Паренсов чрез руския посланик във Виена всъщност е естествено продължение на Райхщадско споразумение от 8 юли 1876 г. между Русия и Австро-Унгария във връзка с Източната криза. Споразумението е подписано в австрийския замък Райхщад и предвижда неутралитет на двете държави в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя. При евентуална победа на империята се предвижда възстановяване на статуквото и административни реформи в Босна и Херцеговина. При победа на двете славянски държави, според руската версия, те трябва да получат голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата част от двете провинции да премине към Австро-Унгария. Според австрийската версия, Сърбия и Черна гора получават само малка част от Босна и Херцеговина, докато по-голямата част преминава към Австро-Унгария. В австрийската версия се съдържа и искането Русия да не подпомага образуването на голяма славянска държава на Балканите. Австро-Унгария се съгласява Русия да получи Южна Бесарабия, която й е отнета съгласно Парижкия мирен договор (1856 г.). При разгром на Османската империя, според руската версия, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според австрийската – да получат автономия в рамките на Османската империя заедно с Албания.
Може да се предположи, че граф Андраши възприема евентуалното преминаване на руски войски през Кладово в предстоящата Руско-турска война като опит на Русия да подпомогне създаването на голяма славянска държава на Балканите. Ето защо той се противопоставя на преминаването в тази точка и прави всичко възможно, за да отдалечи руския десант от границите на Австро-Унгария в посока надолу по течението на река Дунав.
През януари 1877 г. Райхщадското споразумение е заменено от т. нар. тайна руско-австрийска конвенция, подписана в Будапеща. Тя урежда условията на австро-унгарския неутралитет в подготвяната от Русия война срещу Османската империя. Новата конвенция допълва Райхщадското споразумение между двете държави. Русия дава съгласието си Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да се предаде на Русия Южна Бесарабия. Русия отново се съгласява да не съдейства за образуването на голяма славянска държава на Балканите.
Тайната конвенция ликвидира окончателно плановете на Великия княз за преминаване на река Дунав при Кладово, където според руския посланик сърбите могат да подготвят всичко необходимо. Вероятно той има предвид местните гемиджии, лоцмани, рибари и гребци, които ще предоставят ценна разузнавателна информация, както и своите каици, лодки, понтони и салове в помощ на руската армия. В новосъздалата се ситуация обаче Русия трябва спешно да търси алтернативно място за осъществяването на десанта надолу по течението на реката, а заедно с това опитни капитани и собственици на плавателни средства от други народности и етнически групи. Привличането на сърбите около Кладово вече изглежда нереалистично, остават власите, липованите и…българите.



Позицията на граф Андраши, министър на външните работи на Австро-Унгария, предадена на Паренсов чрез руския посланик във Виена всъщност е естествено продължение на Райхщадско споразумение от 8 юли 1876 г. между Русия и Австро-Унгария във връзка с Източната криза (Публикува се по L'Illustration. Journal Universel. Vol. LXXI.-No 1843. Samedi 22 Juin 1878)



Замъкът в Райхщад, където е подписано споразумението между Русия и Австро-Унгария

СРЕЩАТА С ЕВЛОГИ ГЕОРГИЕВ В БУКУРЕЩ

Рано сутринта на 13 декември Паренсов отпътува с влак от Виена. Пристига в Букурещ на 15 декември, настанява се в Hotel Bulward, в непосредствена близост до руското консулство и се представя на консула барон Дмитрий Федорович Стюарт. „Във връзка с моята командировка Дмитрий Федорович смята, че е възможно да постигна резултати със съдействието на различни лица, най-вече българи; той също възлага надежди на ловкостта и способностите на Яни Карвонидес (Карвониди)…от руското консулство в Русчук и отчасти на скопците, но последните могат да бъдат полезни най-вече в долното течение на р.Дунав, където имат много контакти“, разказва Пётр Дмитриевич. Тук трябва да отбележим, че възгледите на Хитрово и барон Стюарт съвпадат: за целите на мисията на Паренсов най-подходящи са българите.
В съответствие с този подход още на следващия ден баронът организира срещи на Паренсов с Евлоги Георгиев (богат български банкер и търговец) и Алексей Андреевич Матюшев (старейшина на общината на скопците в Букурещ). Резултатът от срещата със старейшината не удовлетворява Пётр Дмитриевич. „За съжаление не можех да използвам Матюшев и неговата община в самата Турция…тази секта е забранена в Турция; скопците там се считат за углавни престъпници, ако се появи подобно лице, то ще бъде преследвано от полицията и изгонено извън пределите на Османската империя…Ето защо участието на скопците в моята мисия трябва да се ограничи в пределите на Румъния и да се съсредоточи в долното течение на р.Дунав, основно във Вилково, където живееше войводата липованец Вельк…Неговите наблюдения трябва да бъдат насочени най-вече към преминаването на различни кораби по р.Дунав, както военни, така и транспортни; чрез липованите, които живеят в Тулча и другите крайдунавски градове на Турция той (бел.ред. - войводата) може да ми доставя сведения от Добруджа. Освен това чрез Матюшев ще мога да получавам информация от Галац и Браила, както за движението на турските плавателни съдове, така и за запасите от продоволствия, подготвяни от турските агенти…“, посочва Паренсов.



Евлоги Георгиев. Портретът се публикува по Евлоги и Христо Георгиеви – меценатите, които завещаха всичко на България (www.bulgarianhistory.org)

След приключването на срещата със старейшината Пётр Дмитриевич се насочва към кабинета на барон Стюарт, където вече го очаква Евлоги Георгиев. Още в самото начало на разговора на въпроса на Паренсов дали могат да бъдат подбрани подходящи българи за неговата работа (бел.ред.-разузнаването) Георгиев отговаря положително.
Далеч преди пристигането на Пётр Дмитриевич в Букурещ Евлоги декларира своите намерения да помогне на руските войски при евентуалното им навлизане в пределите на Румъния. Чрез барон Стюарт Георгиев съобщава на главнокомандващия, че е готов да пожертва 80 000 франка за различни продоволствия за руската армия, а ако е необходимо да предостави и продукти на стойност до 180 000 франка…„Милионер, ревностен патриот, може да се каже български патриарх, Евлогий беше безвъзмездният банкер на цялото българско (бел.ред. - национално-освободително) движение. В нашето консулство в Букурещ се съхраняваше неговото духовно завещание, според което след смъртта си той предава цялото си състояние за основаването на университет в България. Нито едно сериозно предприятие свързано с…битието на България не минаваше без Евлоги; например депутацията на българския народ, изпратена до европейските дворове през 1876 г.: до (бел.ред. -руския) император, Горчаков, Бисмарк, Андраши, Гладстон и т.н., замина със средства на Евлоги“, посочва Паренсов.
Към момента на срещата в Букурещ Георгиев разполага с широка мрежа от складове в Галац, Гюргево и Олтеница чак до Калафат, както и търговски представители (агенти) в Габрово, Русчук, Свищов, Шумен и други градове.
„След като изслуша внимателно моите предложения за събиране на сведения, Евлоги Георгиев изяви желание да ми помогне и обеща да предостави на разположение своя търговски агент Начович от Виена, способен за изпълнение на задачи, които изискват особена изобретателност, а също така подходящ за рисковани и смели пътешествия, при това образован, владее говоримо френски, немски и румънски и разбира руски език“, разказва Паренсов.

„РЕВНОСТЕН СЛУГА НА РУСИЯ“

Григор Димитров Начович (22.01.1845, Свищов – 4.01.1920, София) е политически и държавен деец, публицист, действителен член на БАН. Завършва политикономия в Париж, Франция. Председател на революционния комитет в Свищов. Емигрант в Румъния от 1867 г., където поддържа близки отношения с Добродетелната дружина и подпомага сформирането на Втората българска легия. По-късно живее във Виена. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) извършва разузнавателна дейност за руския генерален щаб. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание. Един от лидерите на Консервативната партия. Играе важна роля в политическия живот в Русе след суспендиране на Търновската конституция (27.04.1881) като политически емисар на княза. След политическата криза от 1886-1887 се присъединява към Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. От 1879 до 1904 г. многократно е народен представител и министър в различни кабинети. През 1884-1886 г. е дипломатически агент в Букурещ, през 1889-1891 – във Виена, а през 1903-1906 – в Цариград. Подписва Българо-турската спогодба след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание (1904). Член на българската делегация, която подписва Цариградския договор (1913). Публикува книги за земеделието и тютюневата индустрия. Инициатор за създаването на Земеделското училище „Образцов чифлик” край Русе.
В началото на следващата 1877 г. Евлоги Георгиев изпълнява обещанието си и прехвърля своя търговски агент Начович от Виена на разположение на Паренсов в Букурещ. В глава V от своите спомени Пётр Дмитриевич посочва, че от този момент започва изграждането на тайна агентурна мрежа. Григор Начович определено го впечатлява със своята лоялност и преданост. „…Тогава той беше не само ревностен слуга на Русия, но най-напред мой личен слуга, който изпълняваше безропотно и с пълна готовност най-тежките поръчения и задължения при мен“, подчертава Паренсов.
Със сигурност може да се каже, че една от най-тежките задачи, възложени на Начович е осигуряването на параходната лодка на българския търговец Иван Стоянов за провеждането на разузнавателна операция на р. Дунав в полза на руската армия през май 1877 г. в самото начало на Руско-турската война. За изпълнението на тази задача Пётр Дмитриевич отново разчита на подкрепата на Евлоги Георгиев. От своя страна Григор Начович привлича за изпълнението на операцията широк кръг от сътрудници, включително Пенчо Черковски и Йордан Дряновски. Последният осигурява реално приемането на параходната лодка на търговеца Иван Стоянов от агента на Австро-унгарското параходно дружество в Гюргево (чрез разписка) и предаването й на руското командване. Как се развиват събитията?

„КАКВИ ГИ ВЪРШАТ В ГЛАВНАТА КВАРТИРА?“

В края на април 1877 г. Паренсов се среща с капитан II ранг Модест Дмитриевич Новиков и лейтенант Скрыдлов на жп гарата в Букурещ. Целта на Новиков и Скрыдлов е да стигнат до Гюргево. Двамата са командировани лично от Артур Непокойчицкий и Казимир Левицкий за извършването на предварителни дейности във връзка с поставянето на минно заграждение на р. Дунав пред Русчук. Срещата им с Паренсов на гарата в Букурещ не е планирана предварително, но се оказва, че той е в състояние да им помогне.



Модест Дмитриевич Новиков. От 13 декември 1876 г. - капитан II ранг, от 9 май 1877 г. - капитан I ранг. Портретът се публикува по "Портреты лиц, отличившихся заслугами и командовавших действующими частями в войне 1853-1856 годов". Т. 1. СПб., 1858-1861.

„…Вниманието ми беше привлечено от група (бел.ред. - хора), от която се разнасяше руска реч“, отбелязва Пётр Дмитриевич и продължава: „В центъра на тази група бяха двама граждани…обградени от местна пъстра тълпа от всевъзможни еврейчета и румъни, които очевидно им предлагаха услугите си. В разговора им чух думата „Гюргево“, както и че те трябва да отидат там…Приближих се към по-възрастния и го попитах на руски дали не мога да им бъда полезен. Великанът ме погледна крайно недоверчиво и подозрително, но аз го дръпнах настрана, представих се и му връчих визитката си. Гигантът се смили и каза, че отиват по изключително спешна работа в Гюргево. Оказа се, че гигантът е капитан I ранг Модест Дмитриевич Новиков, а другарят му - лейтенант Скрыдлов. Без да ми съобщава…същността на задачата, за която са пристигнали Новиков само ми каза, че трябва да отидат в Гюргево и се нуждаят от преводачи и хора, които познават р. Дунав. Досетих се, че работата е свързана с минните заграждения и склоних Новиков и Скрыдлов да дойдат при мен в хотела и там поговорихме; те видяха, че могат или по-точно са длъжни да ми се доверят и ми съобщиха, че отиват в Гюргево за извършването на предварителни дейности във връзка с поставянето на минно заграждение на р. Дунав пред Русчук. Попитах ги от какви хора се нуждаят. Оказа се, че освен преводачи са им необходими хора, които познават р. Дунав, нейния фарватер, свойствата на реката, следователно рибари или лодкари…
– Кажете ми – попитах ги аз, – видяхте ли се с Непокойчицкий и Левицкий при заминаването си от Кишинев?
– Как да не ги видяхме; те самите ни командироваха.
– А някой от тях не Ви ли каза, че за оказване на…помощ на командированите лица от около половин година тук в Букурещ се намираме аз и полковник Бобриков, при което аз се занимавам специално с разузнаване, рекогносцировка и подготовка на водачи, преводачи и други необходими хора за армията по различните отрасли (бел.ред. - направления)?
Оказа се, че никой нищо не им е казал, не ги е насочил, а те искат да отидат направо в Гюргево и там без да знаят езика или да познават местните условия да организират поставянето на минни заграждения!
Какви ги вършат в Главната квартира??...
Начаса изпратих да повикат Евлоги Георгиев, Начович и някои други, а също така и Матюшев, който имаше много познати скопци (бел.ред.-липовани), които се занимаваха с риболов. Разбира се Матюшев беше в едната стая, а българите в другата, без да се виждат. С помощта на всички тези лица бяха поставени основите на най-добрата и удобна организация на всичко необходимо за успешното и по възможност безпрепятствено изпълнение на трудната задача на нашите моряци и те отидоха в Гюргево…“, обобщава Паренсов.



[color=blue]Този колаж на първото българско правителство, назначено на 5/17 юли 1879 г. е събрал на едно място Григор Начович (министър на финансите) и ген. Пётр Паренсов (военен мин