О.р. адмирал Иван Добрев
Командващ ВМФ на НРБ от 18.08.1960 до 26 .10. 1972 г.
Сп. Морска мисъл, бр. 1, 2003 г.

Резюме:
След края на Втората световна война правителството на Република България взема решение да увеличи състава на своя военноморски флот. Една от направените стъпки в това отношение е включването в състава на флота на един разрушител, впоследствие заменен с по-съвременен (ескадрени миноносци, или както е прието да се наричат в съветския флот – есминци). Тези достатъчно големи по огнева мощ кораби изискват в кратък срок да се изготви концепция за тяхното използване, да се осъществи подготовката на морски кадри за експлоатацията и поддържането им в строя и се създадат необходимите условия за логистичното им осигуряване. Това е възможно само с помощта на доставчика – СССР и при огромното желание на българските моряци да докажат себе си като специалисти. В статията авторът, като най-активен участник в тези процеси, проследява тяхното развитие от гледната точка на морския началник и човека-моряк. Той успява убедително да докаже положителното, което е оставил в периода на бойното използване на разрушителите за развитието на националното морско самочувствие и за българския военноморски флот и подготовката на командни кадри и военноморски специалисти, независимо от значителните разходи, с които е свързана експлоатацията им.

Ключови думи: ескадрени миноносци (есминци), бойна подготовка, взаимодействие, приемственост, военноморски специалисти.

Появата и началото на ескадрените миноносици като клас кораби в състава на Българския военноморски флот е феноменално явление. Те са показател на върхово развитие на нашите ВМС, проправят широк фарватер в тяхното бъдеще, остават в строя от 1947 до 1961 г. като нещо неповторимо и недостижимо за България до сега. Нещо, което България има за първи път и което едва ли ще има за в бъдеще.
Въпреки сравнително краткото време на своето просъществуване двата и единствени ескадрени миноносци (“Разрушите Т. Железняков” и “Георги Димитров”) дадоха физиономия на флота като вид въоръжени сили и оставиха в съзнанието на командния състав чувството на морално удовлетворение за изпълнен дълг. Особено на офицерския състав, преминал през палубата на тези кораби.
От главния команден пункт (ГКП) – командния мостик на големия кораб се вижда по-далече и всеки офицер, преминал през него и взрял се в много по-далечния видим хоризонт, е изпитал тръпката да види още по-далече. У мнозина точно на този ГКП се поражда голямата любов към далечното плаване.
Ти си още твърде млад корабен специалист, който току-що е допуснат на много отговорното дежурство вахтен офицер на ход.
На ходовия мостик, редом до командира на кораба и втори след него, ти се вглеждаш в хоризонта и искаш да видиш като че ли и своя хоризонт в дългия живот пред теб. Това е то твоят миг, оня зов и влечение към голямото далечно плаване, които ти предстои и към което ти правиш ей от тук, от тоя мостик, своята първа крачка. Ти гледаш напред в годините, когато ще си командир или капитан на голям кораб.
Не случайно от този мостик са тръгнали към голямото бойно или далечнотърговско плаване много командири и капитани като Петър Калчев, Тодор Тумбев, петър Чакъров, Тодор Гачев, Димитър Нейчев, Стоичко Милев, Иван Николов, Димо Денев, Живко Цукев, Тончо Василковски, Любен Енев, Йордан Адамов, Йото Йотов и др.
И не само офицерите, служили на тези големи бойни кораби повече или по-малко, но и всеки курсант от военноморското училище, прекарал стажа си на него, офицерите от корабите на 3-ти отделен дивизион базови тралчици начело с флагманския кораб е/м “Георги Димитров”, от отделния дивизион стражеви кораби (ОДСКР) и всеки докоснал се по някакъв повод и преминал по тяхната палуба, станаха носители на традициите в службата на ескадрените миноносци, макар и да командваха катери или бяха вече по щабове и служби на брега.
Командири и механици, понесли тези традиции, станаха активни участници в строителството на ВМС на България. И с това може би се определя мястото на тези най-големи бойни кораби в морската ни история, че те се превърнаха в основна школа за морски кадри – факт, който е всепризнат всред флотската и армейската общественост, всред мореплавателите на България.
В морската тематика на литературата ни за тях е отделено значително място както в историята, така и в спомени, реферати, книги, статии, репортажи и съобщения и случки, опити за анализи и оценки в официални и неофициални издания.

Защо само един, и то стар ескадрен миноносец!
След демократичните промени през 1989 г. се появиха и първите критични бележки и оценки за качествата и стойността както на самите ескадрени миноносци, получени от Съветския съюз, така и за “тия, които са ги командували твърде неумело” затова и преждевременно ги извели от строя и по тази причина лишили България от тези престижни кораби.
За “болезнената за много кадри” раздяла и как тя би могла да се отложи с “някои модернизации” по опита на нАТО поучават наставнически някои, за “само един среден ремонт и модернизация” – други, а претенциозен морски историк бележи пътя на е/м “Георги Димитров” от “...историческия приоритет” с похода до Албания, който го повежда към “първата крачка на небитието”, че и “втората през 1958 г., когато е превърнат в учебен кораб”.
Като оценявам деликатното премълчаване по мой адрес като един от тия “виновници”, считам се задължен да се отзова с тия бележки, защото в крайна сметка моят подпис на командващ флота стои под предложението на МНО за извеждане от строя на е/м “Георги Димитров” и над акта на комисията за неговото бракуване.
Може да се започне с късния реторичен въпрос – нужни ли са били на ВМС на България ескадрени миноносци след Втората световна война и обоснована ли е тяхната военна необходимост?
Защото колкото и парадоксално да звучи, появата на ескадрен миноносец в състава на българските ВМС е в много отношения случайна. Такава, каквато е поне за България и съдбата на флота ни от зората на неговото появяване на Дунава през 1879 г.
Този път внушението е направено от първия съветник в нашия флот кап. І ранг М.К. Катричко, който е типичен представител на поколението съветски командири и привърженици на големите надводни кораби. Той е командвал и миноносци и крайцер. В съветския флот се смяташе, че току-що отшумялата война потвърждава тяхното по-нататъшно развитие.
Най-страстният радетел за създаване на ВМС е кап. ІІ ранг Халачев. Още като помощник командир през 1945 г. в своето “Изложение на помощник-командира на морските войски”, в което предлага организационно изменение на Морските войски и доставяне на ТОРПЕДОНОСЦИ, бързи торпедни лодки, подводници, стражеви и разузнавателни кораби, преследвачи на подводници, миночистачи и т.н. и т. н.Няма съмнение, че под торпедоносци Халачев е имал предвид ескадрени миноносци. Това му дава основание две години по-късно, когато е в състава на българската военна делегация начело с Георги Димитров на срещата при Сталин през август 1947 г. към обещаните вече други сили да поиска в добавък и ескадрен миноносец. Но когато Сталин нарежда да “подхвърлят” три ескадрени миноносци, той се стъписва.Иска само един! Ето къде е заровено кучето! Ето къде е истината за появата на ескадрените миноносци, и то само на един, в Българските ВМС.
С традиционния си български “сетнешен акъл” може да си зададем въпроса защо тогава, още през 1947 г. Халачев не е взел и трите, предлагани от Сталин големи бойни единици, а по-късно ще търчим напразно в Севастопол с надежда да получим нов кораб, за който сме приготвили и щат и име
(“Васил Коларов”), и най-вече подготвен екипаж с командир начело – кап. ІІІ ранг П. Калчев?
Вразумителният отговор би могъл да бъде само в това, че Сталин никога не се е ръководил от чувства (като руския император по отношение на черногорския си зет, комуто подарил крайцер на сватбата) – той назад не взема. Може да замени старото с нова, но не и да се лиши от изнесения на предни позиции във Варна боен кораб. Ентусиазмът на кап. ІІ ранг Халачев като мечтател и строител на флота е изменил само за миг на неговия практичен ум. Той чувства, че се поувлякъл в желанията и исканията си и че ще му бъде трудно да приеме и усвои в нашите български условия и възможности тези големи кораби. Стъписва се: “Да искам много, ще дадат, но как ще се справим в България?”
И само той капитанът-танкист от съветската армия, преминал през бурите на гражданската война в Испания, лагерите и затворите във Франция и България, би могъл като моряк да прецени реално и да дръзне решително да възрази на Сталин ”НЕ! САМО ЕДИН ескадрен миноносец засега ни стига!”
А въпросът – нужен ли е бил ескадрен миноносец на България става вече излишен – той е даден. Далеч от това, което е имал Съветския Черноморски флот, стар кораб, защото в състава на флота, току-що излязъл от тежката четиригодишна война, нови есминци няма. Стар, но с богата биография боен кораб. В България съветският инструктор капитан-лейтенант Сисоев ще каже: “Ние и за нас си нямахме достатъчно от тези кораби, но заповедта си е заповед! Но затова пък с каква грижа и любов към България ние подготвихме и екипирахме “Железняков” за предаване на българските моряци!”
А в Москва, преди да се отиде в Кремъл, още в санаториума “Барвиха”, при Георги Димитров се очертава зараждането на българската военна, в т. ч. И военноморска доктрина. Ние сме вече в съветската зона на влияние съгласно договореностите на великите сили и тук вече действа съветската военна доктрина, която акушира и на българската военна и военноморска доктрина по свой образ и подобие.
След две години българските моряци се спряват с усвояването на “Железняков” и преминават уверено на “Озорний”, който на 20 февруари 1950 г. развя в Севастопол българския военноморски флаг като ескадрен миноносец “Георги Димитров” и стана флагман на Българския военноморски флот.
Това, че Сталин през септември 1947 г. нареди да се “подхвърлят” три ескадрени миноносеца, като че ли остана дълбоко в паметта на командира на Морските войски кап. ІІ ранг Кирил Халачев. И това му дава достатъчно основание (доверчивостта и вярата на българина!) той да планира бъдещата си дейност по развитие на военноморските сили на България в съответствие със своя план-програма “Халачев”. Това, че старият ескадрен миноносец, неговият любим “Железняк” (тойъ сам така си го нарича), е заменен с модерния “Озорной”, му е давало вече достатъчно основание да заложи в плана си още един ескадрен миноносец и началник щаба на ВМС кап. І ранг Орманов го записва в плана на флота.
Планирало се е като виртуалност, по презумпция, просто хаотично. Самият Орманов говори, че: “ние повече фантазирахме отколкото трябваше”. (ВВМ. Конференция с ветераните от ВМФ, 27 и 28 октомври 1981 г., Варна, Изказване на адмирал Орманов). Прави се опит за създаване на някаква “концепция”, в духа на която по указанията на кап. І ранг Халачев вече се действа без тя да е утвърдена от висшестояща инстанция. През 1950 г пак по негови указания се прави опит пред командването на съветския флот да получим втори ескадрен миноносец и да се формира дивизион ескадрени миноносци. Но моментът е пропуснат! Внесеният от новия командващ доклад-концепция в ЦК е отхвърлен от Вълко Червенков. “А не беше кой знае какво. Ставаше дума за още един ескадрен миноносец...” (ВММ- Конференция-Орманов). Друг документ и потвърждение на тази “Концепция” аз като командващ не съм виждал и наследявал. Няма го вече по това време Георги Димитров, няма го и Кирил Халачев, който умее да намира навсякъде вратичка за влизане.
И може би тука най е уместна българската поговорка: “Всяко зло за добро”, защото това е далеч по-добрия и благоприятен изход за България. Развитието на ескадрените миноносци в дивизион би било тежко бреме, непосилно бреме! Още повече, че тенденциите на следвоенното развитие на тези кораби не бяха в наша полза.